Джоан Роулинг - Хари Потър и реликвите на смъртта

— Идвам, Хари, идвам! — Огромна ръка сграбчи Хари за яката и го измъкна от коша. Хари успя да хване раницата си и усети, че седи на мотоциклета, зад гърба на Хагрид.

Те набраха височина, по-далече от преследващите ги смъртожадни. Хари изплю кръв и сочейки с пръчката си падащия кош викна:

— КОНФРИНГО!

Той знаеше, че Хедуиг ще стане на парчета, заедно с коша, който се взриви, отхвърляйки със себе си и един от смътожадните от метлата му. Той полетя надолу, един негов другар изостана и полетя към него на помощ.

— Хари, прости ми, много ми е мъчно… — проплака Хагрид. — Не трябваше да се опитвам всичко аз да оправям… а сега… няма достатъчно място…

— Няма нищо, просто лети! — завика Хари в отговор, когато двама други смъртожадни излетяха от тъмнината, като се приближаваха.

Хагрид се изплъзваше, летеше на зиг-заг, когато проклятията отново започнаха да летят около тях. Хари прекрасно знаеше, че сега, когато седеше така близо до изпускателната тръба Хагрид не би посмял да използва Змейския пламък. Хари изпрати едно след друго няколко Обездвижващи проклятия, с мъка върна още едно заклинание и качулката на смъртожадния най-близо до него падна. В светлината на червения лъч Хари видя странното лице на Стан Шънпайк… Стан??…

— ЕКСПЕЛИАРМУС! — закрещя Хари.

— Това е той, точно той, истинският!

Смъртножадният с качулката крещеше така, че Хари го чу даже през шума на мотора. В следващия миг и двамата преследвачи изчезнаха от поглед.

— Хари, к’во ста’а бе? — извика Хагрид. — Къде се дянаха тез?

— Не знам…

Но Хари беше нащрек: смъртожадният с качулката беше извикал „Това е той, истинският“; откъде знаеше това?… Той гледаше към тъмната пустота и усещаше нейната заплаха. Къде бяха? Той се обърна напред и се хвана за куртката на Хагрид.

— Хагрид, пусни Змейския пламък още един път и давай да се омитаме оттук!

— Тогава се дръж здраво, Хари!

Отново се разнесе оглушителен рев и разжарените пламъци излетяха от тръбата. Хари почувства как се изплъзва назад, когато Хагрид се обърна към него с мъка удържайки кормилото:

— Май отстъпи’а, Хари, май че се получи.

Но Хари не беше така уверен. Страх го оплиташе, когато се оглеждаше настрани и очакваше преследвачите… Защо те отстъпиха? Един от тях все още имаше пръчка… „Това е той, истинският“… Те казаха това веднага, след като се опита да обезоръжи Стан…

— Почти пристигнахме, Хари! Почти успяхме! — извика Хагрид.

Хари почувства как мотоциклетът се спуска, светлините на земята приличаха на звездички. И внезапно белегът на челото му го заболя сякаш бе огън; смъртожадните се появиха и от двете страни, две смъртоносни заклинания изпратени отзад едва не попаднаха в Хари…

А после Хари го видя. Волдемор се рееше като дим по вятъра, без метла или тестрал, неговото змиеподобно лице светеше в тъмното, а пръстите му отново вдигнаха пръчката…

Хагрид извика от ужас и обърна мотоциклета вертикално, перпендикулярно към земята. Хващайки се за всичко, което можеше да докопа, Хари прати няколко Обездвижващи заклинания, където му попадне. Видя, че покрай тях прелетя тяло и разбра, че е улучил един от смъртожадните, но изведнъж се чу грохот и от двигателя се посипаха искри; мотоциклетът неуправляем летеше надолу…

Зелени лъчи летяха покрай тях. Хари не разбираше къде е долу, къде е горе. Белегът му пламтеше, чакаше смъртта всяка секунда. Фигурата с качулката беше само на половин метър от него, видя как се вдига ръката…

— НЕ!!

С яростен рев Хагрид скочи от мотоциклета и се нахвърли на смъртожадния. С ужас Хари видя, че двамата се понесоха надолу — метлата не издържа тежестта…

Едва удържащ пикиращия мотоциклет, Хари чу вика на Волдемор:

— Той е мой!

Всичко беше свършено. Хари не видя и не чу къде беше Волдемор, видя още един смъртожаден, който полетя далече, а после „АВАДА…“

Внезапно болката накара Хари да затвори очи, а неговата пръчка започна да действа от само себе си. Той чувстваше как потегли ръката му, като магнит, видя струя златист огън през притворените си клепачи, чу шум и яростен вик. Изостаналите смъртожадни викаха, Волдемор изрева „Не!!“ По някакъв начин носът на Хари се завря в копчето на Змейския пламък, удари по него със свободната си ръка и след това от ауспуха се изстреляха много пламъци и мотоциклетът полетя право към земята.

— Хагрид!! — викаше Хари, едва удържайки. — Хагрид! АКЦИО ХАГРИД!

Мотоциклетът набра скорост, сякаш беше всмукан от центъра на Земята.