М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

Същото явление, което наблюдаваме в развитието на драмата, на историческото изследване и на историографията, същото срещаме и в областта на философията и в развитието на изкуството на речта, същото пак явление срещаме и в историята на изобразителните изкуства, предимно на скулптурата. Историята на живописта ни е по-слабо позната, защото нямаме непосредствени копия от произведенията на голямата декоративна и стативна живопис. Развитието й можем да проследим само по подражанията върху вазите, подражания чисто декоративни, в които художникът трябва да държи сметка за характера и за размерите на украсявания от него предмет и да се задоволява по необходимост в повечето случаи само с две бои — червена и черна (вж. по-долу), и по влиянието, което живописта е упражнила върху скулптурата. Ето защо великите художници на V в. пр.Хр., главно Полигнот, и досега още са загадка за нас. Много по-пълни са сведенията ни за скулптурата. Тук имаме и цял ред произведения на велики майстори в оригинали (напр. скулптурите на Партенона), и огромно количество къде по-точни, къде по-неточни копия от великите статуи на V в. от по-късно време, и съвременни на тия статуи техни възпроизведения — в малки бронзове, теракоти и на монети.

Към края на VI в. наред с йонийските ваятелни школи развиват се вече самостойни скулптурни школи и в същинска Гърция и в Италия. Скулптурите на Егина и на Зевсовия храм в Олимпия, някои скулптурни украшения по „съкровищниците“ на разните градове в Делфи и останките от също пак такива скулптурни украшения на храмовете в Сицилия и Италия, особено в Селинунт, показват колко бързо се развивала гръцката скулптура в техническо и художествено отношение, отделяйки се постепенно от условностите на йонийската скулптура от VI в. и от тежката монументалност на архаичния период въобще. Особено бързо върви развитието й в Атина след Персийските войни. До това време атинската скулптура е само клон от йонийската; след Персийските войни тя съвсем се освобождава от йонийското влияние, и атинските скулптори почват да творят свободно и самостойно. Начело на това главоломно бързо развитие е Мирон със статуите си на богове и атлети. Висшата точка на развитието е в лицето на Фидий, най-великият гръцки скулптор през V в., сътрудник на Перикъл, чиито произведения украсявали не само Атина, но и Олимпия и други центрове на гръцката култура. Най-прочути били статуите му на богинята Атина в Партенона и на Зевс в Олимпия, и двете хризслефантинни, т.е. с основа от дърво, но с крайници (глава, ръце и крака) и с дрехи от слонова кост и злато. По-млад съвременник на Фидий е Поликлет, чиито статуи на атлети, както и Фидиевите статуи на богове, изведнъж станали класически, а статуята на Хера в Аргос съперничела с Фидиевия Зевс в Олимпия.

Главните черти на новото гръцко изкуство са: пълната победа на художника над техническите трудности и над материала, които вече не са за него стеснителни рамки в творчеството му; стремежът да се идеализират формите на човешкото тяло, без да се копира природата и без да се поправя тя, а само като се търси в природата най-съвършеното и близкото до онзи идеал, който се е оформил в душата на художника; и най-после, умението да се въплътят в статуята известни идеи, близки на художника, главно идеята за величието и силата на божеството. Ваятелите от V в. познават и природата, добре са я изучили, запознати са отлично с анатомията на човешкото тяло, схванали са красотата на спускащата се в разнообразни гънки дреха, умеят художествено да свържат линиите на тялото с дрехата; но не са роби на природата, не я копират. Да вземем за пример атлетите им: те са превъзходни образци за красота на мъжкото голо тяло. В хвърлящия диск атлет на Мирон е въплътено всичко, което е силно, прекрасно и живо в юношеското тяло в момент на най-голямо напрежение. В бронзовия колесничар от Делфи ние се възхищаваме от строгото величие на спокойно изправения юноша в дълга, с прави надолу гънки спускаща се дреха. Още по-съвършени са скулптурите на фронтоните и на фриза на Партенона. Те едва ли са направени от самия Фидий, но нямаме основания да се съмняваме, че са работени под негово ръководство и от скулптори от неговата школа.

Фидий достигнал до най-високата точка на творчеството си в статуите си на великите гръцки богове. Тук ше трябва да се осланяме повече на преценките па гърци и римляни, които сами са видели тези статуи, защото до нас те са запазени само в лоши копия. Разказите на онези, които са ги видели с очите си, свидетелстват за неизгладимото художествено и религиозно впечатление, което статуите са произвеждали на зрителя. Фидиевият Зевс е оня всемогъщ баща на боговете и на смъртните, страшен и милостив в едно и също време, разпореждащ се със съдбините на човечеството, какъвто е и в поезията на Есхил. Дори и тъй, както е предадена само главата му върху монети от Елида, се чувства божественото (therion), което тъй силно ни поразява при четене на Есхиловите трагедии.