М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

В книгата си той не се задоволява само да предаде събитията, а се старае главно да разбере миналото. За целта, преди да започне изложението на самата история на войната, предварително дава описания на страните, с които тази история тъй или иначе е във връзка. Характеристиките му на Мала Азия, на Персия, на Вавилония, на Египет и на Скитското царство се четат с увлекателен интерес, при все че много неща в представите му за историята на тези страни впоследствие са излезли неправилни и неточни. В самия разказ за постепенния развой на борбата между перси и гърци целият общ ход на събитията е предаден точно, макар и осветен от чисто атинско гледище, тъй като Херодот станал в Атина пламенен атински патриот. Без Херодот, бащата на историята, знанията ни за хода на Персийската война биха били все толкова откъслечни, каквито са знанията ни например за политическата история на Гърция до тази война и за времето между нея и Пелопонеските войни. Херодот е първият и единственият историк, който е събрал разказите за войната, докато участниците в нея били още живи (историята му е издадена в 430 г.); всички по-късни изложения на гръцките историци се ползват от него като от главен извор. В подробностите обаче, както споменахме, Херодот доста често допуска неточности. Слабо внимание обръща на точната хронология на събитията, слабо е разбирал военното дело и често описва местности, които сам не е виждал. Това ние ясно забелязваме, но в много случаи нямаме възможност да го поправим, понеже нямаме други извори за съпоставяне. Често ни дава и чисто лично осветление на събитията, но и тук ни е трудно да го поправим. Неведнъж проявява излишно доверие към легендарни и чудесни неща. Обаче, общо взето, и той съзнава колко несигурни са понякога основите на историческото знание. Срещне ли пред себе си различни разкази за едно и също събитие, вече е безсилен да се справи с тях. Методите на историческата критика са му чужди. И все пак трябва много да му благодарим, че в такива случаи той просто предава всички познати нему разкази и предоставя на читателя да си избира измежду тях. Херодот заема едно особено почетно място в историята на човешката култура и в развоя на гръцката цивилизация. Той е истински баща на историята. Той пръв е погледнал на историята не като на сборник от интересни анекдоти и легенди за богове и смъртни, а като на обект за научно изследване.

Няма нищо чудно и в това, че следващият веднага след него атински историк Тукидид, който е роден и израснал в атмосферата на Атина през V век, който е присъствал при представленията на трагедиите на великите трагици, който е слушал софистите и може би лично се е срещал със Сократ, който сам е взимал дейно участие в държавния живот на Атина и който е бил един от атинските предводители в Пелопонеската война, че той именно е схванал задачата на един историк малко по-иначе от Херодот. Сам е бил свидетел на Пелопонеската война от самото й начало та до края, преживял я е цялата с всичките й сполуки и несполуки. Нещастието на Атина и него е поразило също тъй дълбоко, както поразило то и всички по-добри атиняни. И си поставя за цел да разкаже на съвременниците си и на следващите след него поколения цялата истина за войната тъй, както я е видял и както я е разбрал сам той. За целта разполагал с грамаден и превъзходен материал. Като държавник и генерал, той правилно преценил значението му. Когато Амфипол бил завладян от спартанците в 424 г., той бил военачалник на север, но несполучливо, и за неуспеха си заплатил със заточение. Но тук — през време на заточението — получил възможност по-отблизо да се запознае с противниците на Атина, да разбере психологията им и да оцени предимствата им. С целия си материал в ръце и с опита си пристъпва към историческа работа, наема се не само да ни разкаже, но и да ни обясни Пелопонеската война.

Ала за това са му потребни преди всичко точни факти с точната им хронологическа последователност. Не е било лесна работа да ги събере. Силно се разпалили страстите и на двете враждуващи страни и твърде важно било за всяка една от тях историческите факти да се предадат в съответно осветление. И Тукидид се изправя пред задачата да предаде фактите такива, каквито са си и да ги освободи от едностранчивата черупка, в която ги затваряла всяка една от страните. Трябва да признаем, че той е постигнал това с необикновена за времето си точност, по чисто научен път, като прилага методите и похватите на онова, което ние днес наричаме историческа критика. Така става баща ако не на историята изобщо, то поне на историята на съвременни на един историк събития и на критическата история. Но и това е малко — Фактите за него са само средство. Целта е те да се осветят и обяснят, и при това да се обяснят не Теологически, както често прави Херодот, а рационалистично и логично. Главната задача па Тукидид е да определи причинната връзка между събитията. Да се разкрият причините, като се отличават строго от поводите — ето към това се стреми цялото му изложение на събитията, и при тона, без да се поддава на чувството или на вярата, а върви по строго логичен път. При съставянето на този си труд Тукидид ясно схванал и ролята на личността в историята, и нейното често пъти пълно безсилие пред икономическата и социална еволюция. Той разбрал и огромната роля на масовата психология, и много друго, като достигнал до висота, която и в наше време още е само pium desiderium (благочестиво желание) за историците. Тукидид е бил за историята това, което Есхил за трагедията. Както в областта на драмата, тъй и тук Атина е дала в лицето на Тукидид не само един пионер в новата и важна сфера на човешкото творчество, но и човек, който се е приближил в тази област до съвършенство. След Тукидид старият свят не е могъл вече да създаде друг историк, равен нему и по талант, и по научно вдълбочаване. Малцина са и измежду съвременните нам историци, и измежду историците от нашето неотдавнашно минало ония, които биха могли да му съперничат.