М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

Законен Александров наследник можел да бъде или Филип Аридей, доведеният брат на Александър, или синът му от брака с Роксана, роден след смъртта на Александър. А личното честолюбие и жаждата за власт у Александровите генерали били по-силни от предаността им към македонската династия. Много естествено при такива условия след смъртта на Александър започнал продължителен период на борби между генералите му, в които борби въпросът да се подкрепят правата на престола на единия или другия наследник постепенно оставал на заден план, а се изправял въпросът ще съществува ли и занапред цялата Александрова империя, или пък ще се раздели на отделни части, в които да се наместят като управители бившите му най-близки сътрудници и помощници. В тия сложни борби постепенно загинали всички наследници на Александър, членовете на македонския царстващ род, отстранени ту от едни, ту от други Александрови генерали, които искали сами да станат негови приемници и единствени носители на властта в световната му монархия.

Но пито един от тях нямал нито достатъчен талант, нито нужното влияние сред войската, та да накара цялата войска да му се подчини, а останалите Александрови генерали да признаят върховната му власт. Против всекиго от тях се образували силни коалиции от останалите командири на части от Александровата войска, намиращи се в различните области на империята му, и почти всички загивали от насилствена смърт. Тъй изчезнали един след друг Пердика, Антипатър, Полиперхон. Най-много се доближил до изпълнението на мечтата си за единна империя под негово лично управление един от най-талантливите Александрови генерали — Антигон Едноокият, който имал способен помощник в лицето на сина си Деметрий Полиоркет („завоевател на градове“). Но и неговата власт не била призната от другите пълководци на отделните сатрапии: Лизимах (управител на Тракия), Селевк (управител на Вавилония), Птолемей (управител на Египет) и Касандър (управител на Македония). Тяхната коалиция нанесла в боя при Ипсос (301 г.) в Мала Азия решителен удар на Антигон, който сам паднал убит в този бой.

Боят при Ипсос вече напълно решил въпроса за съществуването на единната Александрова монархия. Тя се разложила на съставните си части, между които с най-голямо значение били: Сирия, в състава на която влезли всичките източни части от Александровата монархия, включително и части от Мала Азия; Египет и Македония. В Сирия се закрепила династията на Селевк — Селевкидите; в Египет династията на Птолемей Лат — Птолемеите, или Лагидите; в Македония, под чиято зависимост останала и Гърция, след дълги и кръвопролитни борби се закрепила династията на Антигонидите — потомци на Антигон Едноокия. В Египет и в Сирия „царете“ на тия държави (тази титла те приели в 307 г.) оправдавали властта си с правото на завоевателя, като приемници на Александър, но оставали чужди на управляваните от тях страни. Крепели се на власт с помощта на наемните си войски. Населението им се покорявало също тъй, както се покорявало и на предшествениците им, т.е., като свиквало малко по малко с тях и като се примирявало с мисълта за неизбежността на властта им и на властта на съпровождащите ги гърци и македонци. В Македония новата династия на Антигонидите се смятала законна приемница на Филиповата династия и постепенно спечелила доверието и подкрепата на населението. За закрепването на тези три династии много съдействало и това, че те владеели страни, отдавна вече свикнали на абсолютен монархичен строй.

И трите първи държави, които обикновено се наричат елинистически (с това име се нарича в историята цялата епоха след Александър до завладяването на Изтока от Рим), особено в началото на съществуването си, мечтаели за политическа хегемония и за възстановяване на световната империя. От друга страна, покрай тия си стремежи всяка от тях имала и свои по-близки задачи, свързани с миналото на страните и с икономическите им нужди (вж. по-долу). Всичко това довеждало до постоянни войни помежду им и в резултат всяка една от тях поотделно отслабвала и от състава им се отделяли нови независими държави, и то пак такива като тях, военни монархии.

Първата и най-важна задача на Египет била да осигури безопасността на самия Египет — основата и изворът на политическата мощ на Птолемеите. Постоянна опасност за Египет било това, че плоското му крайбрежие, устието на Нил, било отворено откъм морето за всекиго, който би се доближил със силна флота; освен това Египет можел лесно да бъде превзет и по суша от онзи, който би завладял палестинското и финикийското крайбрежие. Ето защо за Египет, както още в епохата на фараоните, било крайно необходимо да разполага със силна флота, с добра морска база в Египет и по възможност да доминира над палестинското и финикийското крайбрежие. По тези причини, т.е. поради изтъкнатите условия, ключ на Египет и на неговата столица станала основаната от Александър гръцка Александрия с превъзходното й полуизкуствено пристанище и със здравите й стени. При Александър и при Птолемеите Египет решително насочил погледа си към морето и става вече напълно средиземноморска държава. Богатството му се крепяло на износа и на ролята, която играел Нил, като удобен и евтин търговски път за Египет и за Централна Африка. Пак към Нил през пристанищата на Червено море се насочвали и продуктите на Арабия, в чиито пристанища била съсредоточена и част от търговията на Предна Азия с Индия. Поради това една от първите грижи на Птолемеите била да развият и да защитят Александрия и да осигурят на египетската търговия свободен и широк пазар.