М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

Науката за речта — реториката, повлияла не само върху развитието на съдебното и политическото красноречие. Всички клонове на прозаичната литература попадат под влиянието й; преди всичко и най-много историята. Историята в IV в. изгубва научния си характер, който се опитал да й предаде Тукидид, и става почти изключително дял на художествената прозаична литература. Главна задача за историка става не само да събере, да провери и да обясни историческите събития, а и красиво и увлекателно да ги изложи. Такава е главната цел на единствения историк от IV в., чиито произведения са запазени до нас, споменатия вече Ксенофонт. В своята „Гръцка история“ (Хеленика) той дава продължение на Тукидидовата история, като я завършва със съвременни нему събития. Пак той ни дава превъзходен разказ за историята на отстъплението на гръцките наемни войски от Вавилония към бреговете на Черно море и след това в Гърция, като участник и отчасти ръководител на това отстъпление (Анабазис). Освен това, във „Възпитанието на Кир“ — полуроман, полуетнографско изследване, той не само излага идеите си за възпитанието, но ни дава и някои интересни сведения за живота в съвременната му Персия, а във „Възпоминания“ — та си ни е запазил образа на учителя си Сократ. По-млади Ксенофонтови съвременници са Ефор и Теопомп, чиито произведения не са се запазили до нас. Ефор се опитал да даде цялостна история на Гърция от дорийското нашествие до края на живота си (340 г. пр. Р. Хр.): пръв опит за история на целия народ. Теопомп, както и Ксенофонт, написал история на съвременните нему събития в двете си произведения: „История на Гърция“и „История на Филип“.

Не по-малко богато от науката и от някои клонове на литературата се развиват през IV в. и изобразителните изкуства, главно скулптурата. Великите скулптори на IV в. си поставят за цел да изучат човека с всичкото богатство на телесния му и духовен живот. Скопас, един от най-великите антични скулптори, си поставя за задача да предаде в статуите си и в групите статуи силните душевни движения, които преживяват хората и боговете в трагични моменти от живота си: напрежението на всичките им физически сили в борбата, физическите им и душевни страдания. Нито една негова статуя не се е запазила до нас в оригинал. Но имаме редица копия от произведенията му и няколко направени от него или от учениците му глави на фигури, украсяващи фронтоните на храма на богиня Атина в Тегея. Под силното влияние на това направление в изкуството, което може да се нарече „патетическо“, се намират и запазените до нас скулптури за украса на надгробния паметник на Мавзол в Халикарнас. Сцепите, изобразяващи бой между гърци и амазонки, дадени по стените на този паметник, са пълни със страст и движение.

По друг път тръгнал по-младият Скопасов съвременник — Праксител, който се ползвал с голяма известност още приживе и който оказал силно влияние върху по-нататъшния развой на скулптурата. В днешните наши музеи има голям брой копия от негови статуи и подражания на тях. Запазено е и едно негово оригинално произведение: направената от него за храма на Хера в Олимпия статуя на бога Хермес с Дионис като дете на ръце. Във всички статуи на Праксител личи стремежът в мрамора да се предаде красотата на човешкото тяло — женско и мъжко: не идеална, обожествена красота на това тяло, както в статуите на Фидий, а чисто човешка, но в най-съвършените й форми. Гледайки неговия Хермес, човек не чувства в тази гола фигура бога, а се любува на съвършенството на формите на юношеското му тяло и на благородната хармония в лицето му. В неговата Афродита, изваяна за града Книд, поразява хармонията на линиите на едно безупречно прекрасно женско тяло; в неговия Сатир — безгрижната радост в живота на един получовек, полузвяр.

Същата любов към красотата на формите на човешкото тяло одушевява и всичките произведения на по-младия Праксителов съвременник — Лизип, който изцяло се предал на изобразяване на млади атлети. Пак той е създател и на портретната скулптура. Преданието разправя, че Александър не позволявал никому другиму освен на Лизип и на живописеца Апелес да му прави портрети.

Същите особености личат и в живописта. И тя от монументалните картини постепенно преминава към създаване на отделни стативни картини, предназначени да красят обществени здания или частни къщи. Обаче мъчно можем сами да си правим заключения за живописта, защото нито едно от произведенията на великите майстори не е запазено до нас дори в копие, а някои от образците на живописта от този период са от четката на второстепенни художници. Вазната атинска живопис, колкото повече се засилвало търсенето на атически вази, толкова повече загубва художествения си характер: сега не предава вече тъй точно, както по-рано, особеностите и маниера на велика живопис.