М. Ростовцев - История на Стария свят — Изтокът и Гърция

Това развитие на търговския, а особено на промишления живот, разбира се, в значителна степен се импулсирало от робския труд. В Атина робското население вероятно по брой надминавало свободното. Робите се разпределяли на малки групи по отделните стопанства. Гърция не познава нито плантаторското робовладелско селско стопанство, нито големите фабрики с робски труд. Единствено изключение били мините. В селското стопанство и в промишлеността робът е бил член на голямото семейство. В полето той често работел рамо до рамо с господаря си, ядял същата храна, спял под един покрив с него. В градските работилници робът работел наред със свободните, вършейки същата работа и приблизително за същото възнаграждение, т.е. за заплата, с която да могат да се посрещнат най-необходимите потребности на един човек. Същото е и в строителните работи. Партенонът и Ерехтейонът са построени колкото с труда на свободните атински граждани, толкова и с робски труд. Имаме основания да предполагаме, че в същите тези условия са били робите и по цяла останала Гърция.

Към края на първата половина на IV в. положението в пределите на източногръцкия свят ни се представя в следния вид. Гърция е в състояние на политическа и социална анархия. Победата на принципа за самоопределение на отделните градове-държави над принципа за обединение било в държави (Атина) или в съюзи (Беотия) довела до печални последици във външния и вътрешния живот на Гърция. От 85 — те години от Пелопонеската война до подчинението на Гърция от Македония, 55 години били изпълнени с войни на едни гръцки градове с други. Всеки по-голям гръцки град е преживявал не по-малко от една война или една вътрешна революция всеки десет години. Някои пък градове, като например Коркира, през всичкото време живеели в състояние на следреволюционно, революционно или предреволюционно напрежение. Революциите имали не толкова политически, колкото социален характер. Лозунгите на масите били: унищожаване на дълговете и ново разпределяне на земите. В Атина, където вътрешната борба се развивала без ония ужаси, с които тя се съпровождала например в Аргос или в Коркира, възстановената след Пелопонеската война демокрация прибавя все пак към досегашната клетва на съдиите и още една точка, според която полагащите клетва се задължават да не искат премахване на дълговете и ново разпределение на земите.

В резултат от социалната анархия, усложняваща политическата, Гърция се изпълва с изгнаници от различни градове, хора без отечество, авантюристи, готови да служат срещу пари комуто и да било и за каквото и да било. В градовете броят на свободните пълноправни граждани намалява, а се засилва икономическото и социалното значение на негражданите — свободни и роби. Гръцкото гражданско опълчение вече не е в състояние да понася тегобите на външните и вътрешните войни; патриотичното въодушевление на гражданите охладнява; всеки се старае по някакъв начин да се отърве от военна тегоба или да се откупи от нея с пари. Гражданските тежко въоръжени хоплитски армии са вече спомен от миналото, а тип на новата армия стават наемните леко въоръжени пелтасти. Същите условия царуват и във флотата.

Каквото изгубила Гърция в политическо отношение, това, изглежда, спечелила Персия. По всичко личало, че наближава времето Гърция да бъде подчинена от Персия и това заробване на Гърция всички си го представяли като нещо неизбежно. Само от такова гледище можем да си обясним и разберем идейното течение, чийто представител в Гърция бил Исократ, виждащ спасението на Гърция само в една общог-ръцка борба против Персия, все едно под чие ръководство. Страховете на Гърция не били преувеличени. Наистина, и в самата Персия се ширел бацилът на разложението. Колкото повече се повдигало икономическото благосъстояние на Мала Азия под влияние на живото й участие в международната размяна, организирана от Гърция, толкова по-упорит ставал стремежът на отделните й части да се отделят от състава на Персийската монархия. Мала Азия през IV в. всъщност се състояла от редица полугръцки монархични държави, васални на Персия. Стремежът към отделяне от Персия не бил чужд и на самите представители на персийската власт в Мала Азия — сатрапите, всеки един от които при благоприятни условия мечтаел да се обяви за независим владетел. Не подобри били работите и в Египет, който в IV в. постоянно се отделял от Персия и с големи усилия, и то пак за късо време, бил връщан под скиптъра на великия цар. Сравнително по-спокойна била Финикия, която се чувствала свързана с Персия поради икономическата си и търговска борба с Гърция. Много непълни са сведенията ни за положението в Средна Азия, но и там сигурно се е проявявал същият стремеж отделните държави да излязат от състава на монархията и да се обявят за независими.