Майн Рид - Пръстът на съдбата

Колкото до мен, вече не бях смятан за чужденец. Домакинът ми от Южна Америка беше наистина синът на генерал Хардинг от Бичууд парк, същият доброволен изгнаник, който се издирваше чрез вестник „Таймс“.

Той ми разказа своята история, така както се опитах да я предам в по-раншните страници.

— А това? — казах му аз, като му показах съобщението от вестника.

— Никога не съм го чел… за първи път чувам да се говори подобно нещо — отвърна той.

— Предполагам, че знаете за смъртта на баща си?

— О, да! Узнах за нея от вестниците, малко след тъжната случка. Бедният татко! Може би съм постъпил доста необмислено!… Но сега е много късно да го призная.

Видях мъката, която помрачи неговото лице при спомена за баща му и побързах да сменя темата.

— А за сватбата на брат си бяхте ли осведомен?

— Не — отвърна той, за голяма моя изненада. — Женен ли е?

— Отдавна. Сватбата му също бе огласена по вестниците и то доста шумно. Бога ми! Чудно е, че не сте чел за нея.

— Ах, вестниците! Не съм отворил нито един английски вестник след съобщението за смъртта на баща ми. Намразих ги като всичко, което идваше от Англия. Сигурно са ви казали, че не дружа с моите сънародници в тази страна. А коя е жената, която господин Найджъл Хардинг е благоволил да ощастливи? Предполагам, че я познавате?

— Той се ожени за госпожица Бел Менъринг, — казах аз, като придадох на лицето си израз на пълна невинност, не без известна загриженост за мъката, която можеше да предизвика у него тази новина.

Но се лъжех. Младият мъж остана съвсем безразличен.

— Госпожата ми е позната — отвърна той с иронична усмивка. — Тя и брат ми са създадени да бъдат щастливи. Предполагам, че характерите им се схождат отлично.

Аз много добре разбрах смисъла на тази забележка. Все пак се въздържах да го покажа.

— Но — казах аз, като се върнах към съобщението, — какво смятате да правите с това? Виждате, че става въпрос за нещо много важно за вас.

— Почти нищо, предполагам. Мисля, че зная за какво се отнася… някакви хиляда лири стерлинги, които баща ми е обещал да ми остави след смъртта си. Това беше предвидено в завещанието. Това завещание…

Той се спря и горчива усмивка сгърчи устните му, но лицето му почти веднага се проясни.

— Но всъщност, би трябвало да се радвам на това завещание, което ме лиши от наследство. Защото без него, синьоре — прибави той, като забрави, че говори на сънародник, — без него не бих срещнал скъпата си Лучета, а това щеше да бъде най-голямото ми нещастие.

— Дори да са само хиляда лири — казах аз, — сумата заслужава внимание.

— Така е — отвърна той, — и понякога съм мислил да я поискам… искам да кажа в последно време. Бях толкова огорчен от всичко, което се случи в Англия, че реших да откажа мизерното завещание, което ми беше направено. Право да си кажа, тук не съм спечелил много пари и почвам да се считам по-скоро пансионер на почтения си тъст, отколкото негов чифликчия. С хиляда лири, напълно мои, ще мога да се издигна поне в собствените си очи.

— Какво решавате тогава? Искате ли да тръгнете с мене, за да потърсите сумата в Англия?

— Не, не, хиляди пъти не! Дори и да ставаше въпрос и за десет хиляди лири стерлинги, не бих се съгласил да се отделя от този щастлив дом и да напусна приятния си южноамерикански живот. Ако хилядата лири са оставени на мое име при господата Лоусън и син, бих могъл да ги получа с пълномощно… Вие заминавате за Англия, нали?

— Да, с първия параход.

— Е добре, защо… но се боя да не бъда нахален. Вие ще трябва да се занимавате със собствените си работи.

— Те не са толкова важни, че да не мога да се заема с тази, която бихте благоволил да ми поверите. Тъкмо ще мога отчасти да се отблагодаря за гостоприемството, което получих при вас.

— О, да не говорим за гостоприемство! Освен това не сте задължен на мен. Лучета беше първата, която ви прие. Ако бях тук, щом разберях, че сте англичанин, може би щях да побързам да ви предложа един кон и да ви изпратя, и на свой ред и аз като англичанин, по всяка вероятност бих откраднал великолепното ви животно и бих ви дал в замяна някоя кранта. Ха! Ха! Ха!

Присъединих се към тази шега, защото добре разбрах, че саркастичната му забележка беше само закачка.

— Сериозно — продължи той, — вие можете да ми направите тази услуга по-добре от всеки мошеник-юрист. Намерете този Лоусън от Линкулн’с-ин Филдс. Старият правник, както и синът му, не са ми съвсем непознати… те са доста честни хора… искам да кажа, като нотариуси. Ако имат у себе си мои пари, те несъмнено ще ги дадат. Ще ви дам едно пълномощно и след като получите парите вие ще ги изпратите до някоя банка в Буенос Айрес, така че да ми бъдат връчени чрез клоновете й в Розарио. Нали ще бъдете така добър да ми направите тази услуга?