Майн Рид - Пръстът на съдбата

След това моята красива домакиня излезе и ме остави в нетърпеливо очакване, което нямаше нищо общо с връщането на съпруга или на скъпия брат Луиджи.

За да убия времето, както ми беше препоръчано, аз започнах да разглеждам картините. Имаше около двадесетина, окачени по стените на стаята и това беше цялата мебелировка. В ексцентричната провинция на Санта Фе това можеше да се очаква. Както ми беше казала младата жена, повечето от картините бяха изгледи от страната и поради това бяха много интересни. Бяха представени всички местни ловни спортове — лов на камилски птици, на ягуари или на фламинго, преследване на коне и диви зверове и хващането им с примки или ласо.

Това, което отначало ми направи най-силно впечатление, беше учудващата точност на подробностите: огромни магарешки бодли, омбасови дървета, безкрайни степи, камилски птици, зверове и други диви животни, туземни жители със живописни носии — всичко беше като живо. Но аз не очаквах да открия това, което видях след едно по-подробно разглеждане… Повечето от картините представляваха творби на изкуството, достойни за всеки музей на цивилизования свят.

Бях доста изненадан да срещна подобна изложба в далечните равнини на Парана, но най-силно впечатление ми направи, че те бяха рисувани на самото място.

Учудването ми още не бе секнало, когато шум от гласове, прекъсна моите изследвания и ме отведе до прозореца.

Забелязах сцена, съвсем подобна на тази, която току-що бях видял възпроизведена върху платното.

Под сянката на едно гигантско омбасово дърво, посадено пред къщата, конници слизаха от конете си.

Веднага разбрах кои бяха новодошлите. На едно от седлата беше метната напреко великолепна мъжка камилска птица, а на другото — женска. Зад единия от ловците, останал на коня си, беше навит трети ловен трофей — кожа от ягуар.

Двама бяха туземни жители или овчари; другите двама можеха да бъдат само съпругът и „скъпият брат Луиджи“.

Луиджи — познах го по чисто италианската му физиономия — изглежда се колебаеше дали да слезе от коня, или да продължи пътя си, докато младият англичанин, който също говореше италиански, настояваше той да остане.

В този момент хубавата домакиня се появи на верандата и като пристъпи към оградата, присъедини своите молби към тези на съпруга си, добавяйки, по всяка вероятност, че вкъщи има чужденец. Луиджи се съгласи, слезе и подаде юздата на Томазо, който с помощта на туземците се зае да отведе конете.

Двамата млади хора влязоха.

— Моят съпруг Хенри и моят брат Луиджи — представи ги прелестната домакиня.

Не произнесе друго име и преди да съм успял да измърморя моето, тя започна да обяснява причината за моето присъствие — молбата, която й бях отправил.

— О, разбира се — извика младият англичанин, — ние ще ви услужим с кон, и то на драго сърце. Но защо не останете при нас един-два дни? Може би този срок ще бъде достатъчен, за да се оправи коня Ви и да ви отведе при вашия приятел.

— Хиляди благодарности! — отвърнах аз.

Имах най-силно желание да приема любезната покана. Но като размислих, въобразих си, че предложеното гостоприемство е обикновена форма на учтивост. Щях да откажа под някой извинителен претекст, но новите настоятелни молби на домакина, към когото се присъединиха прелестната му съпруга и Луиджи, не ми позволиха да се усъмня в тяхната искреност.

И така аз признателно се преклоних и се съгласих да остана ден-два в стопанството, както ме молеха.

Останах там три дни, най-приятните в живота ми. Не ги прекарах всички под покрива на „съпруга ми Хенри“, защото „братът Луиджи“ имаше доста голямо стопанство, към което това на сестра му и на зет му беше само пристройка. Те ме заведоха там и аз се запознах с друга хубава домакиня, млада южноамериканка, отскоро станала негова стопанка и с бащата на Луиджи, почтен италианец, който всъщност беше признатият управител на малката колония.

Разстояние от само половин миля делеше двата чифлика и отивахме ту в единия, ту в другия, за да вечеряме, като междувременно ходехме на лов за камилски птици. Трите дни изминаха толкова бързо, че аз помислих, че съм прекарал там едва двадесет и четири часа.

Томазо се беше погрижил за коня ми с наистина невероятна сръчност. Лицето на този човек ми изглеждаше доста странно. Ако го бях срещнал в планините на Романя, а не по бреговете на Парана, сигурно бих го взел за разбойник, въпреки че приликата беше само привидна и се дължеше на живописната външност, която сме привикнали да приписваме на италианския разбойник. Всъщност Томазо бе един честен мъж с открит характер, обожаващ, това е точният израз, синьора и синьората, към прислугата на които се числеше.