Майн Рид - Пръстът на съдбата

Дали беше споделил съдбата на тези толкова славни републиканци, убити по време на епичната обсада? Никой не знаеше. Но това беше доста вероятно, тъй като от идването му в Рим с доброволците следите му изцяло се губеха.

Това бяха единствените сведения, донесени от господин Лоусън-син след второто му пътуване до Италия. Генерал Хардинг не узна никога нищо повече за съдбата на сина си.

От деня, в който беше получил фаталното писмо с пръста на Хенри, бившият офицер беше разяждан от черна мъка, която неуспехът на неговия пратеник удвои.

От този момент генералът заживя в едно крайно възбудено състояние, близко до безумието. Всяка нова поща му причиняваше нови кризи. Той очакваше някое писмо с ужасни подробности и с още по-ужасно съдържание. Дори си въобразяваше, че втората пратка е била загубена и че в тази, която очакваше да пристигне, ще бъде главата на неговия син.

От постоянната загриженост, измъчваща свръхвъзбуденото му въображение, той получи паралитичен удар, от който се съвзе само за да прекара няколко дена в едно състояние на пълна физическа отпадналост. Умря с угризението, че е убиец на сина си.

Убийството на Хенри беше впрочем само предположение, дори и в ума на умиращия. По време на едно последно съвещание той заръча на своя доверител Лоусън да продължи издирванията си на каквато и да е цена, докато получи пълно потвърждение за съдбата на сина си. Ако последният беше мъртъв, тленните му останки трябваше да бъдат пренесени в Лондон и да бъдат погребани до неговите.

Що се отнася до нарежданията на генерала в случай, че Хенри беше жив, никой не знаеше за тях, освен, може би, господин Лоусън.

Доверителят се подчини добросъвестно на последните желания на бившия офицер и посвети оставената му значителната сума за издирвания на самото място на произшествието и за съобщения в пресата.

Всичко беше напразно. Освен това, което бяха узнали в Рим, Лоусън не чу да се говори нищо повече за Хенри — жив или мъртъв и след изтичането на определеното време той освободи пратениците и престана да дава съобщения във вестниците.

След смъртта на генерал Хардинг синът му Найджъл влезе във владение на Бичууд и малко време след това, без да спазва траура и да почита паметта на баща си, стана съпруг, но не и господар на Бел Менъринг.

Никой не помисли да оспорва правата му на собственик. Той беше по-големият син и хората го смятаха за единствен син на генерала. Новината за смъртта на по-малкия при обсадата на Рим, разпространила се в графството, бе приета за меродавна.

Дори ако се смяташе, че Хенри беше още жив, хората предполагаха, че имотите на генерала са завещани само на по-големия и следователно Найджъл е техният законен собственик. Тези, които искаха да узнаят нещо повече и си даваха труд да се отнесат до господин Хюлет — новия застъпник на имението, получаваха от тази почтена личност уверение за пълните права на неговия клиент. Той говореше с важност за някакъв документ от известна дата, старателно скрит в една желязна каса, украсена с величествен етикет. Самата каса заемаше най-видното място на една етажерка на кабинета му, така че никой клиент не можеше да посети господин Хюлет, без да забележи, че има честта да говори с нотариуса, натоварен с грижата за имението и с други важни дела на Найджъл Хардинг — собственик на Бичууд парк, Бъкс. Такъв беше надписът на прословутата каса.

Колкото до собствеността на земите в имението на Бичууд, по този въпрос, както вече казахме, не се повдигаше никакъв спор. Някога бе ставало дума за подялбата между двамата братя, но хората бяха узнали за съществуването на завещание, което даваше всичко на по-големия син и тъй като по-младият се смяташе за мъртъв, нямаше какво да се оспорва.

С това споменът за Хенри Хардинг беше почти заличен. Повече от една година нещастният младеж беше вън от страната и за средата, която той обикновено посещаваше, далеч от погледа означава далеч от сърцето. Благороден, но с доста безгрижен характер, хората го смятаха за неспособен да си пробие път в обществото, към славата и богатството.

Сега той беше мъртъв. Никой вече не мислеше за него и брат му Найджъл минаваше за един от най-щастливите хора в Англия и от най-богатите собственици в графство Бъкингам.

Във всеки случай той изглеждаше задължен да бъде един от най-прочутите, защото съпругът на Бел Менъринг не можеше да се скрие зад някой облак. Ако все пак му се искаше да води затворен живот, Бел не беше жената, която би станала негова другарка в самотата и той не закъсня да го забележи.