Майн Рид - Пръстът на съдбата

След като прегърна сърдечно баща си, Луиджи забеляза мрачния израз на лицето му.

— Какво има, татко?… Казаха ни, че разбойниците са се появили в планината!… Къде е Лучета?

Една дълбока въздишка и ръка, насочена към планината… бяха отговорът на кмета.

— Велики Боже! — извика Луиджи. — Много късно!… Пристигнах много късно!… Говори, татко!… Къде е сестра ми?

— Бедната!… Моята бедна дъщеря!… Загубена е, Луиджи!… Отнесена е от разбойниците!… Корвино!…

— Приятели! — извика Луиджи, като се обърна към заобикалящите го, които присъстваха на тази сърцераздирателна сцена. — Другари, би трябвало да кажа че, ако не живеех в чужбина, щях да се наредя под вашето славно знаме… Отсега нататък и завинаги аз съм с вас… Това е баща ми, Франческо Тореани, кметът на селото. Вие го чухте… дъщеря му… сестра ми… е била отвлечена от разбойниците… и то пред очите на стотина войници, изпратени тук, за да гарантират безопасността… Ето цялото покровителство, което можем да очакваме от славните защитници на вярата.

— Защитници на Дявола! — обади се някой.

— По-лоши от самите разбойници… — провикна се друг. — Мисля, че отдавна между тях съществува негласно споразумение за ненападение и защита. Ето защо тези нехранимайковци винаги се отървават.

— Вярно — каза трети глас. — Ние го знаем, разбойниците са платени от папата и от Негово Величество неаполитанския крал. Това е едно от мошеничествата на нашето тиранично управление.

— Тогава — запита художникът със светнали от надежда очи, — вие сте съгласни да ми помогнете да освободя сестра си?

— Да! да! — понесоха се викове от всички страни.

— Можете да разчитате на нас, синьор Тореани — увери го човек с внушителна външност, вероятно водачът на републиканската дружина. — Разбойниците ще бъдат преследвани… Вашата сестра ще бъде освободена, ако имаме възможност да направим това… Но преди всичко трябва да се освободим от наемническите войски. Вижте ги, те слизат от планината… Другари, влезте в къщите!… Нека ги хванем с изненада!… Страмони, Джинглета, Паоли, идете на долния край на улицата и стреляйте безмилостно по всеки, който се опита да побегне… след като сте го предупредили, разбира се!… Бързо, другари!

Чужденците веднага влязоха по къщите, като блъскаха пред себе си пленените войници. За миг площадът беше опразнен.

Няколко души застанаха пред изходите, за да прекъснат всякаква връзка между жителите и войниците, които се приближаваха, начело с капитана.

На жителите, пожелали да останат на улиците, им позволиха да сторят това, като ги предупредиха, че най-малкият опит за предателство — с даване на някакъв знак или по друг начин — веднага ще бъде наказан със смърт. За повечето от селяните заплахата беше излишна — под управлението на кмет като Франческо Тореани във Вал д’Орно нямаше нито един човек, който да не е доволен от новия обрат на събитията. Те бяха поздравили като освободители дошлите от града хора и приветстваха установяването на Републиката.

Най-сетне Гвардиоли и дружината му пристигнаха. Войниците вървяха без ред. Самият капитан изглеждаше доста угрижен. Колкото и да бе избледняла любовта му пред лицето на опасността, все пак той изпитваше известно огорчение, след като беше видял да отнемат любимата му жена.

Гвардиоли мислеше и за своето поведение като войник и началник на отряд. Сега, когато всяка опасност беше преминала, той не можеше да не признае, че постъпката му не може да се окачестви като блестяща.

С наведено чело той се прибираше в главната си квартира. Не че се тревожеше много за мнението на жителите, особено сега, когато нея я нямаше в селото — бе проявил малодушие пред офицерите си, войниците си… Слухът можеше да стигне до римските салони, може би дори до Ватикана.

Капитанът, офицерите и войниците вървяха без строй по главната улица на селото, без да подозират приема, който ги очакваше.

Републиканският началник бе взел бързи мерки. Беше поставил част от хората си на позиция около площада. Зад прикритието на прозорците и вратите на къщите те можеха да стрелят отвсякъде и да контролират положението. Стъпил веднъж на площада, отрядът се намираше напълно под контрола на революционерите.

Мълчанието, което цареше в селото, не беше останало незабелязано от папските карабинери и те се учудваха, че другарите им не идват да ги посрещнат.

Разсъжденията им бяха внезапно прекъснати:

— Предайте се, капитане! Дайте сабята си на войниците на Републиката!