Майн Рид - Пръстът на съдбата

Най-сетне настъпи моментът, когато едно ново чувство възпламени скритата ненавист, стаена в сърцата на братята. Това чувство, под влиянието на което и най-силната братска обич се превръща в открита вражда, беше любовта. Найджъл и Хенри се влюбиха и то в една и съща жена.

Госпожица Бел Менъринг беше млада девойка, хубавото лице и очарователната фигура на която биха могли да завъртят много по-мъдри глави от тия на двамата абитуриенти. Тя беше няколко години по-възрастна от синовете на генерал Хардинг. Но ако красотата й не беше в първата си младост, бе навлязла поне в пълния си разцвет. Тя носеше достойно кръщелното си име и беше най-голямата красавица между красавиците на графството Бъкс.

Баща й, полковник от индийската армия, бе починал в Пенджаб. По-малко щастлив от генерал Хардинг, той беше оставил на вдовицата си толкова, колкото да купи една скромна вила недалеч от парка Бичууд.

Опасно съседство за двама едва излезли от пелените на юношеството младежи, които, достатъчно богати за да бъдат спокойни за бъдещето си, не можеха да си представят по-приятно занимание от една любов в очакване на брака.

Богатството на генерала беше оценено най-малко на сто хиляди лири. Човек, който не може да живее с половината от тази сума, не е способен да я увеличи по какъвто и да било начин. Нямаше никакви причини да се предполага, че това богатство би могло един ден да бъде неравномерно разпределено, тъй като генерал Хардинг не беше човек, който би облагодетелствал едно от децата си в ущърб на другото.

У стария военен не липсваше известна доза ексцентричност, която се изразяваше не с фантастични постъпки и прищевки, а с една наклонност към самовластие и подчертано отвращение към всичко, което влиза в разрез с неговите желания. Недостатъци, без съмнение породени от дългата практика на военен, но които нямаха никакво влияние върху бащинските му чувства. Само изключителни обстоятелства и основателни поводи за недоволство биха станали причина след неговата смърт децата му да не получат еднакъв дял от толкова почтено придобитото богатство.

Такива бяха най-общо догадките на обществената среда, в която се движеше семейство Хардинг. С такива надежди за блестящо бъдеше за какво друго да мислят двамата младежи, ако не за любов и, ако е така, към коя жена можеха да се насочат техните мисли, ако не към Бел Менъринг?

Точно това и стана с така естествената пламенност на младостта. И тъй като девойката отвръщаше на погледите им с трогателно съучастничество, което води началото си от кокетството, и двамата се влюбиха лудо в нея.

Те се влюбиха едновременно в същия ден, в същия час и може би в същия миг. Беше по време на стрелбата с лък, организирана от самия генерал, на която бяха поканени госпожица Менъринг и майка й. Богът на стрелците Ерос също присъстваше на празненството и прониза със стрелата си сърцата на двамата сина на генерал Хардинг.

Двамата братя не проявиха по един и същи начин чувствата си. Пред госпожица Менъринг Хенри бе особено усърден, той бе щедър на нежни прояви на внимание, събираше стрелите й, подаваше й лъка, пазеше й сянка, готов да се хвърли в нейните крака.

Найджъл, напротив, стоеше настрана, като се преструваше на напълно безразличен. Внимателен към другите жени, той се опита да възбуди ревност у младото момиче, с една дума, употреби всички средства, които неговият лукав и пресметлив ум можеше да му подскаже. По този начин той успя да скрие от присъстващите току-що зародилата се страст.

Хенри не бе така щастлив. Още преди края на празненството всички гости на баща му вече бяха убедени, че поне една стрела бе улучила целта — сърцето на Хенри Хардинг.

Често съм си задавал въпроса: „Какъв би бил светът, ако жената не съществуваше?“ Изобщо би ли изпитал мъжът удоволствие да живее в него, или пък би мечтал никога да не го напусне? Мислих и разсъждавах върху това до безкрайност, докато умът ми почти се заблуди в гъстата мъгла на хипотезите. Може би няма по-интересен и едновременно по-важен философски проблем и въпреки това, доколкото знам, никой философ не е намерил решението му.

Съществуват две теории. Познавам ги, а те са далеч една от друга както двата полюса.

Според едната — жената е единствената цел на нашето съществувание, нейните усмивки са единствените блага, към които трябва да се стремим. За нея, единствено за нея, са нашите дела и безсънните ни нощи, нашите борби и творби, нашето красноречие и нашите усилия. Без нея не бихме направили нищо, тъй като обектът на нашите стремежи би ни липсвал напълно.