Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

Легро запазваше и тук превъзходството, както на „Пандора“. Около него се бе образувал отред телохранители, готови да поддържат авторитета му. На тях се падаха най-добрите парчета при делбата. Но въпреки присвоения благодарение на физическата сила и грубия характер престиж, Легро Французинът нямаше право да посочва своеволно жертвата. Нещо повече — и той, и неговите привърженици взимаха наравно с всички участие в тегленето на жребия. Само съдбата решаваше въпроса за живота или смъртта на всеки поотделно.

Легро и неговите приятели искаха да се възпротивят на този ред, но се въздържаха. Противната страна бе още твърде многобройна.

За трети път вече набелязваха жертвата. Макар че всеки от присъствуващите бе заплашен от възможната смърт, никой не протестираше и спокойно изтегляше жребия. Страните на някои побеляха, устните им трепереха, но повечето, пренесли толкова страдания, се отнасяха сякаш равнодушно към общото решение.

Някои от моряците, най-силните, които понасяха лишенията по-леко, заобиколиха Легро, който ръководеше тегленето на жребието. Той държеше продълговатата торбичка с двадесет и шест копчета, колкото бяха останалите живи хора. Дведесет и пет бяха черни, двадесет и шестото — червено. Изтеглилият червеното копче се обричаше на смърт.

На пипане копчетата бяха съвсем еднакви.

Не бе определен какъвто и да било ред. Копчето можеше да бъде извадено както от първият, така и от последният моряк.

Всички се приближаваха един подир друг, спускаха ръка в торбичката и показваха на околните копчето си.

Тегленето нямаше тържествен характер. Някои се шегуваха със сполуката. Други, по-впечатлителните, като избягваха опасността, изказваха шумно радостта си. Останалите, бледни, с блуждаещи погледи. Мълчаливо очакваха реда си, отлагаха съдбоносния, непоправим момент.

Легро държеше торбичката. Изглеждаше хладнокръвен, но външното спокойствие му струваше скъпо. Той беше дълбоко в душата си голям страхливец. Можеше под влиянието на гняв или възбуда да се бие като лъв и да пренебрегва опасността, но в равна борба и пред лицето на неумолимата съдба, когато не можеше да прибегне към хитрост, се чувствуваше безсилен.

Отначало той имаше невъзмутимо спокоен вид. Шансовете за живот бяха повече от тези за смърт. Но с увеличаване броя на щастливите, получили черно копче, лицето на Легро се промени, хладнокръвието се смени с тревога, която той дори не се мъчеше да прикрие.

Най-после останаха само пет копчета. Спокойствието съвсем го напусна. Той мислеше вече дали да даде торбичката на другиго, а сам да изтегли жребието, или да отложи още малко. „Може би това ще промени участта ми“, разсъждаваше трескаво. Разтърси торбичката надявайки се съдбоносното копче да излезе отгоре и да се падне на приближаващия моряк. Всичко остана напразно.

Реши да продължи и да държи торбичката. Не можеше да допусне, че червеното копче ще остане последно за него. Бяха само пет. Той напрегна последните си сили и остана на мястото си.

Двадесет и първото, двадесет и второто, двадесет и третото, два-десет и четвъртото копчета бяха извадени. Всички те бяха черни!

Останаха на реда само Легро и един моряк ирландец. Единият трябваше да умре!

На всички сега им бе неописуемо интересно да изчакат края. Между Французина и Ирландеца съществуваше отдавна непримирима вражда, разпалена едва ли не още в първия момент, когато двамата се бяха покачили на „Пандора“.

Лари О’Хорман, ирландецът, бе на страната на Бен Брас в борбата, която той водеше срещу Легро. Оттогава Французинът не изпускаше случай да се спречка с Лари О’Хорман. Омразата, която Легро хранеше към Бен, бе пренесъл и върху ирландеца. Няколко пъти бяха възникнали кавги, в които Легро, по-ловък и по-хитър, винаги бе Държал връх. Но до сбиване още не се бе стигнало. Легро бе избягвал това, тъй като бе знаел, че ще победи силният ирландец, а той ще изгуби престиж. Лари О’Хорман бе с миролюбив нрав и не се сбиваше никога пръв.

Сега двамата врагове стояха един срещу друг. Хлътналите очи, мършавите страни, сякаш изтърбушените гърди до ребрата не обещаваха обилна трапеза.

Французинът все пак имаше по-здрав вид, може би защото бе вземал за себе си лъвските части при разделянето на жертвите.

На сала царуваше мъртво мълчание. Нарушаваше го само равномерният плясък на вълните.

Враговете се поглеждаха мълчаливо и безкрайно злобно.

Привържениците им ги заобиколиха бавно и мрачно.