Майн Рид - Екипажът на „Пандора“

Като заздрави сала, доколкото бе възможно, и като събра провизии, готвачът започна да лови риба. Всичко това, повтаряме, той възобновяваше в паметта си докато плаваше към сала на Уилям и Бен. Риба имаше много. Той ловеше умело макрели и бонити. С акулите не му потръгна. Чудовищата си бяха похапнали с труповете на негрите и плаваха по двойки наоколо, разсичайки вълните с грамадните си плавници. Рибите бяха нарязани и наредени по буретата да съхнат. Снежко се ободряваше от тази гледка. После поспа здрав сън със сладко и гръмовито хъркане, което не смущаваше малката Лали — тя бе привикнала да го слуша и дори го възприемаше като песен над люлка.

Лали също си спомняше как се бе събудила посред нощ. Всичко можеше да се разкаже така: когато тя отвори очи, бляскава светкавица внезапно прониза дълбоката тъмнина над океана. Но какво беше учудването на Лали, когато тя съзря между останките на „Пандора“ момче, което сякаш стоеше, или не, коленичеше сред вълните. Лали си помисли, че и се е сторило, но светкавицата блесна отново и тя видя озарена същата картина. Не знаеше какво да мисли и затова събуди негъра.

— Какви ги приказваш? — рече той. — Видяла си нещо съвсем друго, детето ми! В тая тъмна нощ аз не мога да видя дори носа ти! Небето е черно като лицето на стар негър. Лъжеш се, гълъбицата ми!

— Не, Снежко, не се лъжа. Когато видях, не беше тъмно, уверявам те, видях човек!

— И какъв беше той? Жена или мъж?

— Нито жена, нито мъж.

— Че какъв тогава? Сирена ли?

— Не, не. Струва ми се, беше момче, Много приличаше на онова, което виждах на „Пандора“.

— Мислиш, че е бил Уилям? Ба, нещастникът… той е отишъл на дъното, или пък се е спасил с другите на големия сал. Но какво е това?… Чувам глас! Нали, Лали?

— Да, О, Господи! Това е гласът на онзи юнга, Снежко! Същият е! Но слушай… там някъде, при него, има и друг… Чувам и друг глас!

— Права си, Лали! — каза Снежко и се изправи. — Двама са.

Те дълго гледаха ту небето, ту мрака наоколо в очакване на нова светкавица.

В същите тези минути Бен говореше на Уилям:

— Трябва да се приготвим за смъртта, момчето ми.

Уилям, смразен от ужас, в очакване сала на моряците-зверове, не отвърна, само доближи моряка, мъчейки се да прониже с поглед страхотния мрак. С мъка различаваше небето от океана. Гробно мълчание владееше навред. Чуваха се само плясъкът на водата и гласът на вятъра.

Бен вече вярваше, че би могло и да му се е сторило; не можеше да се опомни съвсем, когато долови изведнъж глас. „Дано е на някакво животно“ — утешаваше се той.

— Човек е! Но вече не съм сигурен, че е Легро. Боже, дано да не е той!

— Но ти знаеш добре как грачи тоя гарван! Да се надяваме, че не е той!

— Ах! — извика Уилям жарко. — Искам това да е така! От цяло сърце!

— По-тихо, момче! Ако е той, най-добре е да се спотайваме. Откъм коя страна дочу гласа?

— От тази! — Уилям посочи с ръка.

— Чудно нещо! — каза Бен. — Нима те са ни изпреварили! Или вятърът се е променил? Напълно възможно е, макар че мъчно можем да го потвърдим като нямаме компас. И ни една звездица няма на небето… Ти си убеден, че гласът идваше от тази страна?

— О, да, Бен!

— Тогава не бива да се приближаваме нататък. Успокой се, момче. Снеми парчетата от акулата, те ни отнасят нататък. Да натиснем веслата и на разсъмване ще бъдем далече от тия дяволи!

Работейки здраво, те се прислушваха през всичкото време. Настаниха се от двете страни на сала и започнаха да гребат, когато детският глас, който бе чул Уилям, се обади отново и порази слуха им.

— Съгласен съм да ме обесят — каза Бен. — ако това не е глас на малко момиче. То сякаш разговаря с някого.

— Как мислиш, да не би да е сирена?

— Напълно възможно!

— Да… но нима има сирени, Бен?

— Че как да няма! Могат да не вярват само моряци, които плават в блудкава вода и освен бикове с две глави и петли с четири крака не са виждали друго. Разбери, Уилям, трябва да вярваш. Има сирени! Аз самият, който седя сега пред теб, съм ги виждал отдалеко и неведнъж. Имам един приятел, той е плавал из Индийския океан, там сирените Ги има на цели тайфи, с разпуснати коси по раменете. Досущ като пансионерките, дето водят на разходка из улиците децата… в Портсмут. Чакай, я послушай!

Тънък сребрист глас звънеше в тишината. Груб мъжки глас му отговаряше.

— Ако е сирена, има някой с нея! — каза Бен. — Дявол да го вземе! Какво може да бъде това? Кълна се, нищо не разбирам. Във всеки случай, не е големият сал.