Майн Рид - Дяволския остров

Капитанът слезе на брега, за да разбере, преди да е пуснал кораба на котва, дали ще намерим тук каквото ни трябва. Аз го придружих в лодката. Предполагахме, че ще свършим работата си за един-два часа.

Колко малко познавахме всички мъчнотии, дето умее да създава португалската дипломация! Във всеки случай получихме урок, много по-продължителен и неприятен, отколкото се надявахме. В това глухо ъгълче на владенията на португалския крал административната рутина процъфтяваше така, както и в Лисабон. Нито една сделка не можеше да се направи без санкцията на властта; митническата власт се явяваше в лицето на цял рояк бъбриви чиновници, които по цял ден клюкарстваха. Поради тяхното безделие капитанът изгуби цял ден, без да свърши нещо.

Аз оставих един моряк при лодката, а на останалите позволих да слязат на сушата, да се пораздвижат. И сам последвах техния пример. Няколко часа се разхождахме из колонията, като се угощавахме с портокали и тропически плодове, наблюдавахме и изучавахме хората, известни под името „португалски етиопи“.

Ала привечер, заситени от изядените плодове и съзерцанията си над местното население, ние се върнахме при лодката, очакващи капитана. Той дойде по тъмно само за да ни съобщи, че още не е свършил и възнамерява да нощува на сушата.

— Откарайте лодката, Меси — каза ми, — и гледайте корабът да бъде готов да влезе в пристанището утре рано. По пътя — прибави той — наех този лоцман, за да го въведе в пристанището. Ще направите добре, ако вземете човека със себе си.

При тези думи той ни представи един човек, който вървеше подире му със ситни крачки. Беше тъмнокож метис, шапката му беше широка като разперен чадър. Носеше звучното име сеньор Салвадор.

Капитанът ми даде своите разпореждания, като ни съветваше да бързаме, докато се виждат корабните огньове, тъй като небето започваше подозрително да се замъглява от обратната на вятъра страна.

Аз видях заплашителното небе, не по-зле го видя и сеньор Салвадор, който бързаше заедно с нас.

Доведен от капитана, той се настани в лодката. Въобразявайки си, че говори английски, сметна за свой дълг да ни покаже знанията си:

— Лош време иде, гледайте надолу.

Един стар моряк, който знаеше португалски толкова, колкото сеньор Салвадор английски, също поиска да покаже своя лингвистичен талант:

— Ще духа, мислите? Вятър много, нали така?

— Вятър, не, не, няма много — самоуверено отвърна лоцманът. — Много, много вода.

— Вода! Ако е само това, нека вали дъжд — не сме нито от захар, нито от сол. Погледнете корабните огньове, господин Голяма шапка, ние не сме далеч.

— Да, да! Моя знае. Вие да ходим напред.

През време на този изящен диалог бързо се носехме над спокойните вълни, като ги разсипахме със силните и правилни удари на веслата.

След малко лодката започна да танцува — по това разбрахме, че вече сме излезли от залива и се намираме в открито море. Настъпи нощта, особено мрачна поради облаците, покрили небето. Едри редки капки дъжд падаха върху нас и предвещаваха истински тропически порой.

Напразно напрягах зрението си и гледах на всички посоки, но не виждах корабните огньове. Бяхме вече далеч в морето, но никаква светлина не се виждаше. Лоцманът седеше до мен в задната част на лодката. Когато моето лице се приближаваше до неговото, виждах изписана загриженост и тревога. Очевидно положението не му харесваше.

— Какво мислите за това, сеньор Салвадор? — попитах го аз, като немилостиво извъртах думите.

— Че ние по-добре да се върнеш на сушата! — беше неговият съвсем неутешителен отговор.

— Но това е невъзможно, сеньор. Още не сме се опитали. Не е хубаво така скоро да падаме духом. Момчета — обърнах се аз към моряците, — аз знам къде е корабът или поне къде трябваше да бъде. Ние сме на прав път, да вървим напред и скоро ще срещнем огньовете.

Ала светлините на „Летящият облак“ не се появиха. Минахме още два километра. Нищо! Ни най-малък проблясък на светлина, която да зарадва нашия поглед и сърцата ни.

Заповядах на хората си да престанат да гребат и да гледат, дали няма да забележат нещо. След това дадох заповед да се вдигне фенерът, за да привлече внимание, но ничий сигнал не отвърна на нашия.

Вълните растяха; освен дъжда, който ни заплашваше, силният вятър увеличаваше вълните и пенеше морето.

И когато благоразумният Салвадор отново ме помоли да се върнем на сушата, не спорих дълго. Нямах и това право. Нает като лоцман, той поемаше върху себе си цялата отговорност за това, дето би се случило с нас. Ние трябваше да му се покорим, това сваляше от мен всяка отговорност. А освен това, мисля, че виждайки бурята, която започва, първият офицер е длъжен да потърси край брега по-безопасно място за през нощта. Дори и да знаехме къде се намира „Летящият облак“, би било голямо неблагоразумие да го търсим в такова време с нашата орехова черупка.