Майн Рид - Стрелците в Мексико

— Почакайте, все още не мога да разбера за какви французи говорите.

— Разбира се, че за Дюброк и за неговия млад приятел, който никога не се дели от него.

— Това е точно така — прибави Боб Линкълн. — Няма да се примиря, ако се науча, че дяволът не ги е смъкнал в преизподнята! Там им е мястото!

— И казвате, че са избягали?

— Честна дума, капитане. Вече имах честта да ви доложа, че претършувахме целия остров, като смятахме, че са се скрили някъде… Вчера вечерта Гравениц е видял, че Дюброк е отишъл в гората, сетне е излязъл от нея. Гърмежа, който чухме, се отнася тъкмо за това време. Казваха, че се било гръмнало по палатката на майор Туин. Един от нашите бързо след това е видял как Дюброк с другаря си бил потънал в джунглата. Съвсем до вас намерихме ето този нож.

Линкълн ми показа една от онези къси саби, които мексиканците наричаха мачете.

— Виж ти! После?

— После нищо друго, капитане. Аз само заключавам от станалото, че на острова се идвали мексиканци, с които Дюброк е духнал да бяга.

Като останах сам, се залових да обмисля добре тайнственото произшествие. Паметта ми се върна с пълна яснота и можах да възстановя всичко преживяно през нощта. Осъзнах връзката между отделните епизоди. Куршумът, който за малко щеше да ми пръсне черепа в палатката на майор Туин, лодката, думите, които бях чул, преди да се появи оня, който ме удари, неговото възклицание — всичко доказваше, че Линкълн има право да счита Дюброк за виновен за станалото с мен.

Но коя бе онази жена, която там, в гората, го бе молила да не убива, очевидно, мен?

Припомних си младия човек, който бе изчезнал заедно с Дюброк и когото често бях виждал да върви със сянката му. Странна връзка имаше между двамата: момъкът явно бе привързан като роб към Дюброк, тоя груб и нахален креол. Да не би гласът му да ми е прозвучал като женски?

Наистина лицето му бе твърде женствено, съвършено нежно, той имаше приятен глас, малки ръце и крака и особено деликатни маниери. Всичко това не можеше да не ме смайва. Няколко пъти, в отсъствието на Дюброк бях забелязал втренчения поглед на момъка, който издаваше странно съжаление, примесено с недоумение.

Припомних си и други подробности, разни дребни неща, на които по-преди не бях обръщал внимание.

Сега всички те получиха особено значение за мен. Те всички ме уверяваха, че този момък е всъщност онази жена, гласът на която бях чул в гората.

Усмихнах се неволно при спомена и за скелета. Но реших да не споделям мислите си с когото и да било.

След три дни се изправих на крака.

Раната ми не бе дълбока и опасна. Виждаше се, че креолът, като се бе страхувал от внезапно странично нападение, бе замахнал прибързано и не ме бе пробол смъртоносно. Капитанската шапка ми бе послужила за защита.

В началото на март цялата войска, която стоеше на остров Лобос, бе изпратена в Литън-Лизардо, в лагера, където стоеше на котва американската флота с големите транспортни кораби.

Там нямаше нито град, нито поне едно село. Тук-там по пустия бряг можеха да се видят разхвърляни колиби. Цялата местност се състоеше от широка пясъчна долина, по която съвсем нарядко се издигаха живописни групи от високи палми, увенчани с грамадни увиснали листа, и се забелязваха храсталаци.

Не се решавахме да излезем на брега, макар и да ни се искаше да походим по твърда земя. Бе повече от очевидно, че зад близките планини се криеше неприятелят. Забелязвахме с далекогледите понякога конните му патрули — току изведнъж лъсваха на слънцето цеви на пушки.

Не ни се искаше да попаднем напразно в ръцете им.

Представях си какво впечатление трябва да е направила нашата флота на местните жители. Лаокоон навярно с не по-голям ужас е съзерцавал колосалния данайски кон, отколкото мексиканските туземци — флотилията от „дървени китове“, с която бяха пристигнали враговете на техните угнетители.

А ние с лесно разбираема гордост се любувахме на превъзходните образци на корабостроенето, измервахме с поглед техните внушителни размери, преброявахме ги отново и отново и се учудвахме на превъзходното им вътрешно устройство, на безкрайните им удобства. Разветият флаг, обсипан със звезди, караше сърцата ни да тръпнат от възторг и жажда за слава.

Не се съмнявахме нито за миг в победата на онази велика нация, която ни бе дала мундира и сабята.

Около себе си виждахме бляскавото оръжие, чувствувахме на плещите си еполетите, чувахме тръбния зов и гърменето на барабаните, красивите приливи на флейтата, звучните команди. Всичко това, ни радваше до сълзи, опияняваше ни, караше ни да усещаме вече грохота на предстоящия бой с небивал ентусиазъм.