Майн Рид - Стрелците в Мексико

— Да, овес.

— Няма овес.

— Е, каква да е друга зоб?

— Друга зоб?

— Да, зоб.

— Нямаме никаква зоб.

Горкият ми кон, помислих си, ще трябва да попасе на полето… Озърнах се: никъде ни хапка свежа трева! Добре, ще привържа за малко коня тук, а сам набързо ще закуся и ще тръгна по-нататък!

Докато траеха тези мои размишления, мрачните приятели пазеха каменно безмълвие; само от време на време ту един от тях, ту друг внезапно се удряше с длан по челото, по ухото, по бедрото, като че ли всички страдаха от светивитово хоро. Отначало се уплаших, но после разбрах каква е работата: биеха москити!

— Имате ли сланина и яйца? — събрах кураж.

— Сланина и яйца? — в гласа на отговарящия този път ясно звучеше нота на учудване.

— Да, сланина и яйца.

— Не.

— Жалко. А пилета има ли?

— Пилета?

— Да, пилета.

— Нямаме никакви пилета.

— Е, някакво месо, все едно какво, само да хапна, че съм гладен.

— Месо?

— Да, говеждо, свинско…

— Никакво месо няма.

— А поне хляб?

— Хляб?

— Да, парче хляб и чаша вода.

— Нямаме хляб.

— Нямате ли каква да е храна. Гладен съм като вълк.

— Нямаме никаква храна.

— Тогава дайте на коня ми да пие вода и ще си отида!

— Ние нямаме вода. Като минете още три-четири километра, ще видите река. Там ще намерите вода.

— Слушайте, но какво всъщност правите тук?

Без да се смущава ни най-малко от въпроса ми, старецът ме погледна под вежди и отговори буквално следното:

— Слава Богу, живеем по малко. А вие как сте?

Обърнах бързо коня и забих шпорите в хълбоците му, но бедното животно не се нуждаеше от подкарване: то, вероятно и без това разбра нашия разговор и се понесе в отчаян галоп. Като се изкачих на върха на хълма, се обърнах: моите познайници седяха в същата поза и аз искрено съм убеден, че те седят там и досега…

— Доливайте чашите, господа, има още цяла кошница шампанско, непобутната! — каза гостоприемният домакин, когато утихна смехът, предизвикан от разказа.

— За такъв ден имам в запас най-малко цяла дузина кошници — заяви адютантът.

— Джентълмени, споменаването на днешния ден ми дава случай да предложа един тост, за който, кой знае защо, до този момент забравихме, — произнесе висок, стар офицер.

— Слушайте, слушайте! Полковник Хардинг ще произнесе тост!

— Да изпразним чашите в името на безсмъртния човек, чийто юбилей празнуваме днес!

Всички станаха, свалиха шапки и тостът бе изпит при дълбоко мълчание. Между нас сякаш премина сянката на гениалния борец за свобода. Но шумното веселие скоро възкръсна като утихнал за миг морски прилив. Сред общия шум от гласове се чуха викове:

— Редът е на Туин! Джорджия трябва да отмъсти!

— Добре, джентълмени. Само че по-напред напълнете чашите си. Куджо, де е тирбушонът? Дявол да го вземе! Вероятно се е провалил в пясъка; тук каквото и да хвърлиш — веднага потъва пясъка. Тъй ми се изгубиха няколко хубави дреболийки.

— Защо ви е тирбушон, господин майор? — адютантът отвори пак по кентукския начин няколко бутилки шампанско.

— Сега, господа — майорът изпразни чашата с шампанското, — аз съм на вашите услуги! Само че по-напред трябва да си наквасим още малко гърлото. Еди! Отпушвай! Куджо, подай щипците, тук телът нещо не е наред. Ама че дяволщина. Сигурно и тях ги е погълнал пясъкът… Господа, пазете си портмонетата. Ако ги извадите, може и те да изчезнат… Този пясък ми погълна вече много неща. Чудна работа! Като че ли тоя остров е бездънна пропаст!

— Моя портфейл вятърът го вее, нека пропада! — забеляза някой.

Всички се засмяха шумно.

Адютантът хвана ножа, преряза тела на няколко бутилки и запушалките захвърчаха.

— Аз също ще ви разкажа една случка — започна майорът.

Всички изпразниха чашите си и се възцари мълчание. Домакинът на пиршеството се славеше като добър разказвач и слушателите бяха уверени, че той ще победи по красноречие Сиблей.

— Ще ви опиша едно пътешествие — въздъхна едва забележимо майорът с отправен към Сиблей замаян поглед. — Страхувам се само да не уморя вниманието ви, господа, защото разказът няма да бъде кратък като…

— Толкова по-добре! Разказвайте ако щете до сутринта! — чуха се гласове.

Майорът леко се поклони и продължи:

— През дните на моята бурна младост бях намислил да тръгна за Вашингтон с един приятел, и той като мен от Джорджия. По пътя искахме да се позанимаем с лов. Знайте, господа, че от Джорджия до Вашингтон може да се стигне само през Палмето, което ще рече Южна Каролина, и че тоя щат се слави както с плодородието на своята земя, така и с богатството, ума и любезността на обитателите си.