Майн Рид - Ловци на растения (Приключения сред Хималаите)

Осару обаче одра тигъра не толкова заради месото, колкото заради кожата му, макар че сама по себе си тя не представлява някаква особена ценност в Индия, където такава кожа не струва кой знае колко пари. Ако беше кожа на пантера или леопард, или дори по-малко красивата кожа на чита 25 25 Чита — гепард, опитомяван от ловджиите и дресиран да лови антилопи. Б. пр. , тогава нейната стойност би била много по-голяма. Но имаше нещо друго, което повдигаше цената на тигровата кожа и това нещо бе добре известно на индуса. Осару знаеше, че за всеки убит тигър дават награда от десет рупии 26 26 Рупия — индийска монета. Б. пр. , а за да се получи наградата, трябва да се представи кожата. Вярно, наградите се изплащаха от „Източноиндийската компанията“, и то само за тигри, убити на нейна територия. Този тигър беше убит извън границите на британските владения, но какво от това? Тигърската кожа си е тигърска кожа! Осару мечтаеше някой ден, и то скоро, да се разхожда из улиците на Калкута. С тази мисъл на ум той се изкачи на баниановото дърво и скри кожата сред най-високите клони, за да я вземе оттам, когато се върне от планината.

Нашите приятели прекараха в тази местност още два дни и ловецът на растения остана много доволен; Те откриха голям брой редки растения, някои от тях съвсем неизвестни, събраха семената им и както кожата на тигъра — скриха ги на сигурно място, за да не се обременяват с излишен товар при пътуването си из планината. Карл беше решил да състави своята колекция именно по този начин — като оставя семена и орехи на различни места по пътя. А на връщане той се надяваше да наеме кули, за да му помогнат да ги отнесе до Калкута или някой друг пристанищен град.

На четвъртия ден пътешествениците отново тръгнаха на път, все така право на север, към планините. Те нямаха нужда от водач, за да им показва пътя, тъй като реката, до извора на която бяха решили да стигнат, ги водеше достатъчно добре. Обикновено вървяха по самия й бряг, но от време на време гъсти мочурливи джунгли ги заставяха да се отдалечат от нея на известно разстояние, където пътят беше по-безопасен и по-открит.

По обяд стигнаха до един поток, който се вливаше в голяма река. Той преграждаше пътя им и, разбира се, трябваше да го преминат. Нямаше нито мост, нито брод, нито пък се виждаше наблизо някакъв плавателен съд, потокът беше и широк, и дълбок. Те тръгнаха срещу течението и извървяха повече от миля, но не намериха нито по-плитко, нито по-тясно място. Повървяха още няколко часа нагоре-надолу, но напразно — не откриха никаква възможност за преминаване.

Гаспар и Осару бяха добри плувци, но Карл не можеше да преплува нито педя и само заради него те се бавеха и търсеха брод. Двамата плувци веднага биха се хвърлили във водата, без да обръщат внимание на бързото й течение, но какво да правят с Карл? През такава буйна и бърза река и най-добрият плувец можеше само да преплува до отсрещния бряг, но не и да се наеме да помогне на Карл. Как тогава да минат отсреща?

Седнали под едно дърво, те подробно разискваха този въпрос. Без съмнение изобретателният Осару скоро щеше да намери някакво разрешение и да пренесе младия сахиб отсреща, но в този момент им пристигна съвсем неочаквана помощ.

На другия бряг, точно срещу мястото, където бяха седнали, имаше тясно открито пространство, нещо като полянка, зад която се издигаше гъста гора.

От тази гора излезе един човек и тръгна през полянката, право към реката. Неговото мургаво лице, гъстата му черна коса, паднала небрежно върху раменете, облеклото му, състоящо се от едно-единствено покривало, препасано през кръста с кожен колан, голите му крака, обути само със сандали — всичко показваше, че той е някой полудив туземец от Тераи.

Неговото появяване беше голяма изненада и учуди всички освен Осару. Не дивият му вид и странното му облекло, ги учудиха, защото хора, пътуващи из Индостан, мъчно могат да бъдат слисани от диви лица и необикновени дрехи. Това, което порази нашите пътешественици, както би поразило и всеки друг, беше, че появилият се пред тях човек носеше цял бивол на гърба си. Не само бут или глава от бивол, а цял бивол — едър, черен и космат като английски бик. Гърбът на животното лежеше върху гърба на човека, главата и рогата стърчаха над раменете му, краката висяха отпред, а опашката се влачеше по петите му.

Нашите пътешественици не можеха да проумеят — как е възможно сам човек да носи такъв товар! А този див туземец не само го носеше, но изглежда, че го носеше с лекота и крачеше пъргаво през полянката сякаш на гърба му имаше торба пух.