Майн Рид - Бялата ръкавица

Докато се смееше, той скочи от коня, прехвърли юздата през клона на едно дърво и тръгна надолу по хълма.

Макар че приближаваше към срещата с цялото външно безгрижие, което можеше да покаже, в същото време той трепереше от страх за резултата.

Срещна девойката в подножието на хълма, под тъмната сянка на кестеновите дървета.

Срещна поглед, в който се четеше студенина и изненада, придружен с леко кимване.

Подобно посрещане би могло да го накара да се откаже от намеренията си, но това не стана.

Той беше решил да направи предложението и без много заобикалки пристъпи към изпълнение на своето решение.

— Госпожице Мериън Уейд — каза той с дълбоко почтителен вид и ниско се поклони, — ако не се почувствувате оскърбена, че ви безпокоя в такъв ранен час, ще благодаря на съдбата, че ме е облагодетелствувала.

— Капитан Скарт, тази среща е съвсем неочаквана.

— Но не за мене — аз я желаех. От известно време търсех възможност да говоря с вас насаме.

— Да говорите с мене насаме? Не мога да си представя, сър, какво имате да ми кажете, което изисква такива условия.

— Ще разберете, госпожице Уейд, ако наистина досега не сте разбрали. Необходимо ли е да ви казвам, че съм влюбен?

— А защо, сър, сте избрали мене за това откровение? Мисля, че това с тайна, която трябва да съобщите само на тази, за която се отнася.

— Но аз я съобщавам само на нея. Не вярвам да е необходимо да назовавам обекта на любовта си. Вие не може да сте били сляпа за чувствата — за страданията, които нямах сили да скрия? Не мога да мълча повече. О, Мериън Уейд! Обичам ви с цялата сила на едно истинско чувство, с целия плам на едно обожание, което няма граници. Не ми се сърдете, че така ви се признавам. Не се усмихвайте на молбата ми. О, прекрасна Мериън! Кажете ми, че мога да се надявам?

Скарт бе захвърлил шлема си на земята и бе застанал на колене в позата на смирен молител.

С очи, отправени към лицето й, разтреперан, той очакваше отговора.

Мериън мълчеше.

По лицето й не пролича удоволствие, докато слушаше това искрено любовно обяснение.

По него не се четеше и изненада.

Каквито и да бяха нейните чувства, те бяха скрити под облака, който, появил се по съвсем друга причина, все още помрачаваше чертите й.

Коленичилият обожател почака още няколко секунди за отговор, но отговор не последва.

Тази, към която той отправяше ухажването си, гордо мълчеше.

Чувствувайки, че положението става смешно, Скарт нетърпеливо продължи:

— О, не ми отказвайте! Кажете поне нещо. Ако отговорът ви е утвърдителен, аз ви обещавам — кълна ви се, че сърцето ми, ръката ми, душата ми, моята шпага, животът ми — всичко ще бъде ваше, ваше, готово на всяка жертва, която вие ми наредите да направя. О, Мериън! Хубава Мериън Уейд! Аз знам, че сега не съм достоен за вас. Не мислете за мене какъв съм сега, а какъв мога да бъда. Един ден аз може би ще бъда по-достоен за вашето уважение, може би и за вашата любов. Аз имам надежди за повишение, големи надежди. Може би ще ме извините, ако кажа, че основа на моите надежди е покровителството на кралицата. С вас като моя невеста — моя съпруга — от благороден произход, надарена, по-хубава от всички други, тези надежди скоро ще се осъществят. Готов съм на всичко, за да бъда достоен да ви обичам, да имам удоволствието да ви направя да блеснете, да ви ощастливя с на неголяма слава. Не се страхувайте, Мериън Уейд. Този, който иска ръката ви, може сега да е обикновен човек, но се надява на по-голяма служба. Не след дълго аз ще притежавам мечтаната от мнозина титла — лорд. За мене тя не е от значение. Аз ще я ценя само заради вас. Но аз ще бъда нещастен лорд, ако не притежавам сърцето ви! Една дума само, Мериън Уейд! Една дума! Кажете ми, че мога да се надявам.

Мериън извърна очи към красноречивия молител. Стойката му, изражението на лицето му, развълнуваният тон, с който й се обясняваше, показваха, че той наистина говори сериозно.

Тя не можеше да не забележи, че той я обича. Колкото и да беше лукав характерът на Скарт в други отношения, нямаше никакво съмнение, че искрено я обожава.

Може би тази мисъл я възпря да не отговори възмутено. Защо да се обижда от човек, който така смирено я ухажва, от човек, който е готов да стане неин роб?

Изразът в очите и, предизвикан от положението на нейния обожател, като че ли говореше по-скоро за съжаление, отколкото за негодувание. Но този израз скоро изчезна и бе заменен от съшия безразличен поглед, с който го бе гледала досега.