Майн Рид - Бялата ръкавица

— О! Значи сте към края на пътуването си?

— След пет мили ще достигна края.

— На посещение у познати на село, където ще се по-наслаждавате на благоуханния въздух на буковите гори, ще имате за закуска пресни яйца и гулия с бекон за обед, а?

Гневът на благородния младеж нарастваше и скоро би могъл да се излее в гневни думи. Но Уолтър Уейд беше от ония щастливи натури, които обичат шегата — дори и когато е за тяхна сметка, — и разбирайки, че новите му познати искат само да се пошегуват, подтисна зараждащото се у него лошо настроение и отвърна в същия весел и сатиричен тон.

След няколко бързо разменени реплики, в които младият дворянин не остана длъжен, той вече се готвеше да тръгне, когато капитанът на кирасирите отново му предложи гостоприемството на странноприемницата и го покани да изпие една чаша препечен сак 17 17 Сак — силно испанско вино. Б. пр. , който стопанинът току-що бе донесъл отвътре.

Предложението бе направено много учтиво и тъй като Уолтър не искаше да изглежда невъзпитан, прие.

Тъкмо щеше да поднесе чашата до устните си, когато тези, които черпеха, предложиха да вдигнат тост.

— За какво да пием? — попита младият дворянин.

— За каквото и да е, момко! За това, за което най-много мислите. За вашата любима, предполагам!

— Разбира се — присъедини се корнетът. — За любимата му, разбира се.

— За любимата ми тогава! — каза Уолтър, като изпи виното и върна чашата в ръката, от която я беше получил.

— Някоя хубава овчарка от Чилтърнс — някоя мила горска нимфа без съмнение! Добре, пия за нея! А сега — продължи офицерът, без да сваля чашата от устата си, — след като пих за вашата любима, вие не ще откажете да направите същото за моя господар — краля. Не бихте имали нищо против тоя тост, нали?

— Не, разбира се — отговори Уолтър. — Пия с готовност, въпреки че ние не се разделихме с него като много добри приятели.

— Ха! Ха! Ха! Приятели с краля?! Негово величество има честта да ви познава, а?

— Аз му служих близо три години.

— Придворен ли бяхте?

— Бях паж на кралицата.

— Така ли? Може би няма да имате нищо против да ни удостоите с името си?

— Не, разбира се. Казвам се Уейд, Уолтър Уейд.

— Син на сър Мармадюк от имението Бълстрод?

— Да.

— Охо! — промълви капитанът многозначително и замислено погледна младия дворянин.

— Така и си помислих — заекна корнетът, като хвърли разбиращ поглед към началника си.

— Значи сте син на сър Мармадюк! — продължи той. — В такъв случай, господин Уолтър, ние изглежда скоро ще се срещнем и вие може би ще ми направите честта да ме запознаете с вашата мила овчарка. Ха, ха, ха! А сега да вдигнем тоста на всеки истински англичанин — „За краля!“.

Уолтър отговори, макар и не много охотно, защото гласът на този, който вдигна тоста, както и думите, му направиха неприятно впечатление. Но по онова време беше опасно да откажеш да пиеш тост за краля; поради това, а и защото младият дворянин нямаше особени причини да не се съгласи, той отново вдигна чашата до устните си и повтори — „За краля“.

Корнетът, който пиеше от своята чаша, отвърна като ехо със същата наздравица, а и конниците под дървото, чукайки бирените си чаши, извикаха: „За краля! За краля!“

След тази обща декларация за вярност настъпи затишие — онзи миг на пълна тишина, който съпътствува изпиването на всеки тост.

Неочаквано тишината бе нарушена от един глас, който до този момент не се бе смесил с останалите гласове и който сега прозвуча ясно и плътно, произнасяйки фраза със съвсем различно значение — „За народа!“

Наздравицата, толкова противоположна на тая, произнесена от конниците, незабавно вся смут всред тях. Войниците, насядали под дървото, скочиха на крака, а офицерите с гневно светнали очи под наличниците на шлемовете погледнаха натам, откъдето бе дошъл гласът.

Този, който така смело се представи, не беше скрит. Конник с елегантна външност бе току-що пристигнал и спрял в средата на пътя, където стопанинът, без да чака заповед, по навик вече му подаваше чаша вино. Този конник бе извикал: „За народа!“

При ентусиазираното изявяване на своята вярност, войниците или не бяха забелязали появяването му, или не му бяха обърнали внимание до момента, в който ясно изречените думи не прозвучаха в ушите им като бомба. Тогава всички очи се извърнаха към него.

Като каза това, той вдигна чашата до устните си и без да обръща внимание на впечатлението, което думите му произведоха, спокойно, на големи глътки, изпи виното; после със същото спокойствие върна празната чаша на този, който му я беше дал.