Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Тук ли?

— Да. Къде другаде?

— Добре, господине.

Келнерът донесе две чаши и една бутилка Курвоазие. Погледна към ъгъла, където леглото се белееше в полумрака, и запита:

— Да запаля ли лампата?

— Не. Но може да оставите бутилката.

Келнерът сложи подноса на масата и изчезна па най-бързия начин, поглеждайки отново към леглото. Равик наля коняк в чашите.

— Пийнете. Ще ви стане по-добре.

Той очакваше, че жената ще откаже и ще трябва да я увещава. Но тя изпи без колебание чашата.

— Има ли нещо друго ценно в неговите куфари?

— Не.

— Нещо, което бихте желали да задържите? Което може да ви бъде от полза? Защо не погледнете?

— Не. Знам, че в тях няма нищо.

— И в малкия куфар ли?

— Там има може би. Не знам какво държеше в него.

Равик взе куфара и го сложи на малката маса до прозореца. Няколко стъкълца, долни дрехи, няколко бележника, кутия с водни бои, четки, една книга, в едно отделение на платнената папка две банкноти, загънати в много фина хартия. Той ги извади и ги погледна на светлината.

— Ето сто долара — каза той. — Вземете ги. Може да прекарате известно време с тях. Ще сложим ваши вещи в този куфар. Би могъл да бъде и ваш.

— Благодаря ви — каза жената.

— Всичко това ви е може би противно, но трябва да се направи. То е от значение за вас. По този начин ще спечелите малко време.

— Не смятам, че е противно. Само че не бих могла да го сторя сама.

Равик напълни отново чашите.

— Изпийте я.

Тя изпи бавно своята чаша.

— Чувствате ли се по-добре? — запита той. Тя го погледна.

— Нито по-добре, нито по-зле. Никак. — Тъмнината я обгърна. Червените отражения на светлинните реклами пробягваха от време на време по лицето й ръцете й. — Не мога да мисля за нищо — каза тя, — докато той е тук.

Двама санитари разгънаха одеялото и сложиха носилката до леглото. След това вдигнаха трупа. Сториха това бързо и сръчно. Равик се бе изправил до жената, за да я задържи, ако припадне. Преди да покрият покойника, той се наведе и взе от нощната масичка малка дървена Мадона.

— Предполагам, че е ваша — каза той. — Не искате ли да я задържите?

— Не.

Той й подаде фигурката, но тя не я взе. Тогава отвори малкия куфар и я сложи вътре.

Санитарите покриха трупа с чаршаф. След това вдигнаха носилката. Вратата беше много тясна, а и коридорът навън не беше особено широк. Те се опитаха да минат с носилката, но не успяха. Тя се удари в стената.

— Трябва да го свалим — каза по-възрастният. — Не ще можем да направим завоя с него.

Той погледна Равик.

— Елате — обърна се Равик към жената. — Ще чакаме долу.

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре — каза той на санитарите. — Направете каквото е необходимо.

Двамата мъже хванаха покойника за краката и за раменете и го оставиха на пода. Равик понечи да каже нещо, погледна жената — тя дори не трепна — и замълча. Санитарите изнесоха носилката. След това се върнаха в полумрака и изкараха мъртвеца в слабоосветения коридор. Равик ги последва. Трябваше да вдигнат носилката много високо, за могат да слязат по стълбите. Лицата им се подуха, зачервиха се и плувнаха в пот, а мъртвецът се поклащаше бавно над главите им.

Равик ги проследи с поглед, докато слязоха. След това се върна в стаята.

Жената бе застанала до прозореца и гледаше навън. Колата беше на улицата. Санитарите метнаха носилката в нея, както хлебарят мята хляб в пещта. След това скочиха на местата си. Моторът изрева така, сякаш някой бе извикал изпод земята, и колата сви бързо зад ъгъла.

Жената се обърна.

— Трябваше да си тръгнете по-рано — каза Равик. — Нужно ли беше да видите и това?

— Не можех. Не можех да напусна преди него. Не разбирате ли?

— Да. Разбирам. Елате да пийнете още една чаша.

— Не.

Вебер бе запалил лампата при идването на полицията и санитарите. След изнасянето на покойника стаята изглеждаше по-голяма. По-голяма и странно мъртва; сякаш мъртвецът бе излязъл, а в стаята бе останала само смъртта.

— Искате ли да останете в този хотел? Сигурно не?

— Не.

— Имате ли познати тук?

— Не, никого.

— Знаете ли някой хотел, в който можете да отидете?

— Не.

— Наблизо има малък хотел, подобен на този. Чист и почтен. Хотел „Милано“. Там ще намерим може би нещо за вас.

— Не мога ли да отида в хотела, където… във вашия хотел.

— В „Интернационал“ ли?

— Да. Аз… Той е… вече ми е познат… И е по-добре там, отколкото в съвсем непознат…

— „Интернационал“ не е съвсем подходящ хотел за жени — каза Равик. И помисли; „Само това липсваше. В същия хотел. Аз не съм болногледачка. Освен това тя мисли може би, че имам вече известно задължение към нея.“ — Не мога да ви посъветвам да дойдете там — каза той малко по-рязко, отколкото трябваше. — Там е винаги препълнено. С бежанци. Идете в хотел „Милано“. Ако не ви хареса, винаги можете да се преместите.