Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Този човек ме изгони най-грубо.

— Той вече не може да ви нагруби.

— Не ми и плати. А ме нарече скъперник и мошеник.

— Бихте ли дошли, за да си получите хонорара!

— Мога да изпратя някого.

— По-добре е сам да дойдете. Иначе няма да получите нищо.

— Ще дойда — каза след известно колебание Боне. — Но няма нищо да подпиша, преди да ми се плати. Дължат ми триста франка.

— Добре. Триста. Ще си ги получите. — Равик затвори телефона. — Съжалявам, че трябваше да изслушате всичко това — каза той на жената. — Нямаше как. Този човек ни е необходим.

Жената беше извадила вече няколко банкноти.

— Няма значение — каза тя. — Не е нищо ново за мен. Ето парите.

— Не бързайте. Той ще дойде ей сега. Тогава сама ще му ги дадете.

— Не може ли вие да съставите смъртния акт? — попита жената.

— Не — каза Равик. — Лекарят трябва да е французин. А най-добре е да бъде този, който го е лекувал.

След като Боне затвори вратата зад себе си, изведнъж стана много по-тихо. Сякаш не бе излязъл само един човек. Шумът от автомобилите се чуваше съвсем слабо, като че се сблъскваше със стена от плътен въздух, през която проникваше с мъка. След цялата бъркотия през последния час сега за пръв път се почувства присъствието на мъртвеца. Неговото властно мълчание изпълваше евтино обзаведената стая и макар да приличаше в ярко червената копринена пижама на клоун, той бе господарят тук. Защото не можеше вече да се движи. Живият човек се движи и независимо от това дали е силен, хубав или смешен, той не притежава странното величие на този, който никога вече няма да се движи и е осъден на разложение. Той е съвършен, а човек е съвършен само в смъртта — и то за съвсем кратко време.

— Вие не бяхте омъжена за него, нали? — попита Равик.

— Не. Защо?

— Законът го изисква. За наследството. Полицията ще направи опис на вашите и неговите вещи. Вие ще вземете своите. А неговите ще вземе полицията. За роднините, ако се явят. Има ли такива?

— Във Франция — не.

— Вие живеехте с него, нали?

Жената не отговори.

— Отдавна ли?

— От две години.

— Нямате ли куфари? — попита Равик и се огледа.

— Имам; снощи бяха там, до стената…

— Аха; съдържателят трябва да е… — Равик отвори вратата. Чистачката с метлата отскочи назад. — Много сте любопитна за годините си, лелко! Извикайте съдържателя!

Чистачката понечи да протестира.

— Права сте — прекъсна я Равик. — На тази възраст ви е останало само едното любопитство. Повикайте съдържателя!

Старицата измърмори нещо и изчезна, като буташе метлата пред себе си.

— Съжалявам — каза Равик, — но не може другояче. Може да ви се струва грубо, но все пак е по-добре да свършим всичко още сега. По-просто е, при все че вие може би не разбирате още.

— Разбирам — каза жената.

— Разбирате ли? — попита Равик, като я погледна.

— Да.

Съдържателят влезе с лист хартия в ръка. Не бе почукал на вратата.

— Къде са куфарите? — попита Равик.

— Преди всичко сметката. Ето я. Трябва да платите най-напред сметката.

— Най-напред куфарите. Никой не е отказал да ви плати. Стаята е все още заета. И когато влизате друг път, чукайте на вратата. Дайте да видя сметката и кажете да донесат куфарите.

Съдържателят го погледна яростно.

— Ще си получите парите — каза Равик.

Съдържателят излезе и блъсна вратата.

— Имаше ли пари в куфарите? — обърна се Равик към жената.

— Не… струва ми се.

— Знаете ли къде може да са парите? В костюма ли? Или изобщо нямаше пари?

— Парите бяха в портфейла.

— Къде е той?

— Под… — Жената се поколеба. — Той го държеше обикновено под възглавницата си.

Равик стана. Вдигна внимателно възглавницата, на която лежеше главата на мъртвеца, и извади черен кожен портфейл. След това го подаде на жената:

— Вземете парите и всичко ценно за вас. Бързо!

Няма време за сантименталности. Вие трябва да живеете. За какао друго са парите? Да мухлясват в полицията ли?

Той погледна за миг през прозореца. Един шофьор на камион се караше на зарзаватчия с каручка, теглена от два коня. Ругаеше го с цялото си превъзходство, получено от тежкия мотор. Равик се обърна пак.

— Свършихте ли?

— Да.

— Дайте ми портфейла.

Той бутна портфейла под възглавницата. Забеляза, че бе много изтънял.

— Приберете всичко в чантата си — добави после. Тя послушно изпълни нареждането му. Равик взе сметката и я прегледа внимателно.

— Плащали ли сте нещо, откакто сте тук?

— Не знам. Струва ми се, да.