Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

— Напротив — целеустремено. Погледнете за миг през решетката от пръсти. През нея морето изглежда като стадо слонове със сиви гърбове. Непогрешимо съществуване един до друг.

Някой бавно се залута по палубата, после започна да тършува и се появи Фруте, бледа на лунната светлина, сива и странна със своите крака и стъклени очи. Кожата й беше топла и движението — спокойно; тя пъхна глава под ръката на Кай.

Стана тихо. Долавяше се само дишането на Фруте. В сподавения плисък на вълните корабът се повдигаше и слизаше, като заедно със себе си поемаше и потрепващия хоризонт.

Започна нежно въртене, а в центъра му бяха тримата — три сърца, в които се люлееше нощта. Всяко туптеше само за себе си, а над тях изплуваше общата жизненост. Усещаха вселената недостижима на хоризонта, и превръщаща се в нищо и в безкрайност; но те спокойно му поставяха граници, начало и край, а това между тях се наричаше живот.

Не се изгубиха в това лутане, защото Лилиан Дънкърк вече си поръчваше смес от козя сметана, Мараскино ди Сара, малко вермут и няколко капки ангостура, която Кай бе открил. Беше донесъл за себе си гарафа коняк, а за Фруте — уредена от готвача, дебела колкото ръката му пръчка салам.

Дочакаха победоносно изгрева.

Дните се изнизваха и никой не питаше за тях. Във въздуха продължаваше да се носи ведрото настроение и се извиваше в дъга над кораба от хоризонт до хоризонт.

Но после дойде денят, в който отново имаше часовници, и време, и срокове. Яхтата се отправи към Неапол и Палермо.

През последните нощи се появи буря и незакрепените предмети в каютите раздираха като изстрели тъмнината. На сутринта вятърът беше утихнал, но морето още бушуваше развълнувано. Много бавно водата се поуспокои.

Следобед на хоризонта изпълзя красив залив. Още около обяд там някъде самотно се извиваше тънка струя дим право нагоре като отвес.

Кай се усмихна на Лилиан Дънкърк.

— Да не разваляме нито миг, защото знаем, беше неповторимо и невъзвратимо. Нека приемем, че това са последните часове — меланхолия и тъга — нюанси на щастието. Какво би било щастието без раздялата?

Заливът растеше и растеше. Превърна се във верига и огради синята омара от двете страни със земя — нагоре към терасите на града, склона и чак високо в планината — Неапол.

Подминаха, заливът остана зад тях, потъна в морето. После приближиха буйната растителност на Сицилианското крайбрежие. Впечатлението от Сицилия беше различно — нещо африканско, а и нещо тропическо. Яхтата забави скоростта си.

Само няколко думи — един вик на Лилиан Дънкърк:

— Ще бъда на европейското първенство.

Малката лодка изчезна, и земята, палмите и хората застанаха между Кай и яхтата.

Кай остана за кратко в Палермо. Нае кола и замина за Термини. Шофьорът взе трийсет и седемте километра за двайсет и пет минути.

Голяма проветрива зала; пред нея стоеше покрита с прах спортна кола. Кай се вгледа по-внимателно; изглеждаше като модела на Мърфи. Той накара шофьора да спре и позна Мърфи, който гледаше към колата, а после направи няколко многозначителни жеста към залата. Двама монтьори се появиха и започнаха да тикат автомобила вътре.

Мърфи се обърна към Кай. Размениха по няколко незначителни думи. Кай усети упоритостта на другия, който не му даваше никаква информация и беше непробиваем.

Продължи нататък и се сблъска с Холщайн, който тичаше насреща му, а ръцете му бяха пълни със свещи. Трябваше да си припомни колко ли време измина, откакто не го беше виждал? Беше изтекъл по-малко от месец от последната им среща — а би могло да бъде и година. Но сега, щом се изправи пред него, между тях не съществуваше нищо друго, освен естественото връщане към обичайното.

Изживяното с Лилиан Дънкърк беше потънало като остров в морето; от него по-нататък не водеха никакви връзки. Кай се развесели и запита:

— Какво им е на свещите?

— Вече дни наред ги сменяме. Сега открихме един много устойчив тип, който издържа дълго на високите обороти. Щях да забравя, има поща за вас.

Той донесе куп писма и вестници.

Кай ги прегледа бегло. Холщайн му разказа, че получил писмо от Барбара. Барбара…

Кай също имаше в пощата си писма от нея. И въпреки това почти болезнено прие думите на Холщайн.

Бе учуден на самия себе си; колко странно нещо бе сърцето: той се връщаше от една жена и при нея беше забравил другата — мислеше за другата и забрави онази, от която идваше. И никоя от двете не бе излязла от съзнанието му. Нямаше нищо на света, за което без никакво право се фантазираше повече от любовта.