Ерих Ремарк - Спирка на хоризонта

Кай хвърли оръжието.

— Време е да престанем, иначе ще стане сериозно. Странно как те увличат тези шпаги и се опитват да проникнат в нещо дишащо, някак си съвсем просто — сякаш се плъзват във водата.

През нощта повя южнякът. Месецът на небосклона стана огромен като в тропиците. Палубата бе осветена от нематериални отражения. Не можеше да се спи.

Обикаляха палубата. Там се търкаляха още шпагите от вечерта. Кай взе едната и я огъна.

— Ще се развалят от луната — той ги хвърли високо във въздуха в прилива, те изсъскаха и изчезнаха. — На такава луна не бива да се носи оръжие.

Седнаха на предния край на яхтата, плътно един до друг със завити колена. Лилиан Дънкърк беше бледа. Морето беше като олово, а яхтата го разцепваше като сребро. Среброто фосфоресцираше и беше лъжовно.

Бавно дойде вятърът и запя сред прътовете. Луната беше убийствена и не би трябвало да се седи под нея без защита, флуидите й, както се знаеше, убиваха живота. Когато затваряли млади животни, светлината й ги превръщала в нощни сенки със зелени очи. Ако се ядяла кокошка на пълнолуние, според негрите, човек добивал сила, идваща от стомаха, да вижда в бъдещето. Приказно бе и дървото уалала, което се разцепило чудновато.

Кай разказваше за легендите на местните. Имало магия, която убивала, и амулети, които предпазвали. Някога му направили магия с метеорити и огнени опали — но една девойка от Ява му донесла аметисти, които го спасили; било в някакво село, където нямало хинин. Тя тръгнала с него, но си отишла отново завинаги. Лилиан Дънкърк разбра, без да пита повече — девойката беше умряла.

После Кай каза малко натъртено:

— Вълнуващо е ден след ден да създаваш живот.

— Само сега.

— Ужасно е, че не можеш да скочиш като от кораб на кея, за да си отпочинеш. Това е пътуване без прекъсване.

— Само така изглежда.

— Човек живее и живее, тръпки да те побият. Защо не може да спре, да изчезне за определено време и после да се появи отново?

— Дали не се появяваме отново?

— Точно такива — не! — каза Кай и се засмя. — Луната прави човека бунтар. Защо не можеше на този кораб да разбърка годините и месеците. Днес предпочиташ това, утре — онова, един ден от четирийсет и петата ти година, а после — един от осемнайсетата, пъстро, както си поискаш. А сега сме си все същите и все нещо ни липсва.

Лилиан Дънкърк мълчеше.

Кай продължи:

— Колко сте красива на тази лъжовна светлина, на този така безсилен светлинен декаданс. Виждам очите ви, устните ви, виждам раменете ви, фехтовахме се и още усещам движенията ви. Можете ли да разберете, че това е прекалено малко? Иска ми се и вчерашния, и утрешния ден, когато се събудя от обсебващата мисъл, че не мога никога да притежавам един човек, както смътно ми се струва, да не е така. Нещо ни е в повече — или разума, или кръвта. Щеше да е по-просто, ако имахме само едното. По очите ви виждам, че мислите ви са насочени изцяло към мен, знам че това е само сега и по-късно няма да е същото. Но искам да си го мисля безмълвно и неумело, защото луната преобразява. В този миг усещам, че е цяло щастие да седя така и да знам какво мислите; смятам, че ако човек знаеше формулата, би успял да вкамени дъха на времето и да постигне вечността. И все пак: вие изцяло сте обърната към мен, но същевременно наподобявате на ореол, който си пробива път в мъглата, става по-ясен, като се доближиш до него се превръща в образ, а после отново се разпада сред мъглата. Бих искал да огъна тези два губещи се края, да ги задържа в ръцете си като кръг, да ги стегна, да ги хвана със стрела и да ги заключа в отвъдното. Веднъж да напълня този кръг с всичко от себе си, да усетя хиляди лица, в един дълъг коридор! Мразя тази последователност — защо нямаше съществуване един до друг! Това е странен час. Не съществува нищо вън от нас; всичките ми мисли стигат до вас, а всички ваши мисли — до мен — това е благоприятна констелация за щастието; и все пак е нежелателна. Този наш час на съвършеното щастие, с разбиращите ръце, с мъдро сърце, със слети души, като произведение на изкуството, дестилирано като чист продукт на съществуванието — към това принадлежи и смисълът на един живот, че може да се почувства чист без утайка — това не ви ли натъжава?

Лилиан Дънкърк повдигна ръце и кръстоса пръстите си, за да погледне през тях.

— Само да поискаме. Времето ще е мъртво.

— И така може да се каже. Когато грейне месецът, в чувството се появяват мехурчета. Убеден съм, че току-що съм прозвучал много глупаво.