Салман Рушди - Сатанински строфи

— Виждаш колко ме обичат — казва безтелесният глас. — Никоя тирания на света не може да устои на силата на тази бавнокрачеща любов.

— Това не е любов — отговаря, плачейки, Джебраил, — това е омраза. Тя ги тласка в ръцете ти. — Обяснението звучи слабо, повърхностно.

— Те ме обичат — казва гласът на Имама, — защото аз съм вода. Аз съм плодородие, а тя е упадък. Те ме обичат за навика ми да чупя часовници. Човешките същества, които се отвръщат от Бог, губят любовта и сигурността, а също така усещането за Неговото безгранично време, което включва минало, настояще и бъдеще; безвременното време, което няма нужда да тече. Ние копнеем за вечното и аз съм вечността. Тя е нищо: тик или так. Гледа се в огледалото всеки ден и е измъчвана от представата за възрастта, от отминаването на времето. Така е затворник на собствената си природа; тя също е в оковите на Времето. След революцията няма да има часовници; ще счупим всичките. Думата часовник ще бъде задраскана от нашите речници. След революцията няма да има рождени дни. Всички ще бъдем родени наново, всички на една и съща непроменяща се възраст в очите на Всемогъщия Бог.

Сега замлъква, защото долу е настъпил великият миг: народът е стигнал до оръжията. Които на свой ред са накарани да замлъкнат, докато безкрайната змия от хора, гигантският питон на вдигналите се маси, прегръща охраната, удушавайки я и смъртоносното кискане на оръжията изведнъж спира. Имамът въздъхва тежко.

— Свършено е.

Светлините в двореца изгасват, докато хората вървят към него със същата премерена крачка както преди. В този миг из тъмния дворец се надига грозен звук, започвайки като високо, тънко, пронизително ридание, задълбочавайки се след това във виене, вой толкова силен, че да изпълни всяка пролука в града със своята ярост. Тогава златният купол на двореца се пръсва като яйце и издигайки се от него, блестейки от чернота, се появява едно митологично привидение с големи черни криле, със свободно развяваща се коса, толкова дълга и черна, колкото е дълга и бяла на Имама: ал-Лат, разбира Джебраил, изригваща от черупката на Айша.

— Убий я — заповядва Имамът.

Джебраил го сваля на церемониалния балкон на двореца с разперени ръце, за да обхване радостта на народа, звук, който се надига като песен и удавя дори воя на богинята. След това е издигнат във въздуха, без да има избор, той е марионетка, отиваща на война; и тя, виждайки го да идва, се обръща и се свива за скок и стенейки ужасяващо, идва към него с пялата си мощ. Джебраил разбира, че Имамът, воювайки както обикновено чрез пълномощници, ще го пожертва със същата готовност, както пожертва хълма от тела пред портите на двореца, че той е войник-самоубиец в служба на делото на духовника. Аз съм слаб, мисли си той, не съм й равен, но тя също е отслабена от поражението си. Силата на Имама движи Джебраил, поставя мълнии в ръцете му и битката е завързана; той хвърля копия-светкавици в краката й, а тя мята комети в слабините му, ние се убиваме един друг, мисли си той, ще умрем и ще има две нови съзвездия в космоса: ал-Лат и Джебраил. Подобно на изтощени воини на застлано с трупове поле, те залитат и си нанасят саблени удари. И двамата бързо отпадат.

Тя пада.

Надолу презглава се превърта ал-Лат, кралицата на нощта; забива се с главата напред в земята, разбивайки я на късчета; и лежи безглав черен ангел с откъснати от малката странична вратичка в дворцовата градина крила, всичко на раздробена купчина. — И Джебраил, отмествайки ужасен поглед от нея, вижда Имама чудовищно израснал, лежащ в предната градина на двореца със зинала към портите уста; и както хората влизат през портите, той ги поглъща цели.

Тялото на ал-Лат се е сбръчкало на тревата, оставяйки след себе си само едно тъмно петно; и сега всеки часовник в столичния град Деш започва да бие и продължава безкрайно, отвъд дванадесет, отвъд двадесет и четири, отвъд хиляда и едно, обявявайки края на Времето, часът, който е отвъд мерките, часът на връщането на изгнаника, на победата на водата над виното, на идването на Безвремието на Имама.

Когато нощният разказ се променя, когато без предупреждение развитието на събитията в Джахилия и Ятриб дава път на борбата между Имама и Императрицата, Джебраил за кратко се надява, че проклятието е свършило, че сънищата му са върнати към произволната ексцентричност на обикновения живот; но тогава една нова история се включва в стария модел, продължавайки всеки път, когато заспива, от точно същото място, в което е била прекъсната, и когато собственият му образ, преобразен в аватара на архангела, влиза в структурата, надеждата му умира и той още веднъж отстъпва пред неумолимото. Нещата бяха достигнали точката, когато някои от неговите нощни саги изглеждаха по-поносими от други и след апокалипсиса с Имама той се чувства почти доволен, когато следващият разказ започва, разширявайки неговия вътрешен репертоар, защото най-малкото внушава, че божеството, което той, Джебраил, се беше опитал неуспешно да убие, може да бъде Бог на любовта, както и на отмъщението, силата, дълга, правилата и омразата; и това също е един носталгичен вид разказ за една загубена родина; той създава усещане като за връщане към миналото… каква история е тази? Следва веднага. Да започнем от началото: в утрото на четиридесетия си рожден ден, в стая, пълна с пеперуди, Мирза Саид Ахтар гледаше спящата си жена…