Салман Рушди - Сатанински строфи

Пътниците бяха държани в отвлечения самолет сто и единадесет дни, изолирани на блестяща писта, около която се разбиваха големите пясъчни вълни на пустинята, защото щом четиримата похитители, трима мъже и една жена, бяха насилили пилота да кацне, никой не можеше да реши какво да правят с тях. Те бяха капнали не на международно летище, а на безумната глупост от писта с размери за джъмбоджет, която беше построена за удоволствието на местен шейх край любимия му пустинен оазис, към който водеше и шестлентова магистрала, много популярна сред младите мъже и жени, които бавно кръстосваха с коли нейната огромна празнота, отправяйки си нежни погледи през прозорците… но щом 420 кацна тук, магистралата се изпълни с бронирани коли, военни камиони, лимузини с веещи се знаменца. И докато дипломатите се пазаряха за съдбата на самолета, да се щурмува или не, докато се опитваха да решат дали да отстъпят или не за сметка на живота на други хора, около самолета се спусна дълбока тишина и това беше малко преди да почнат миражите.

В началото имаше постоянен поток от събития, квартетът похитители, наелектризиран, нервен, готов да стреля. Това бяха най-лошите мигове, мислеше си Чамча, докато деца плачеха и страхът се разливаше като петно, тук можем всички да ритнем камбаната. След това бяха овладени, трима мъже и една жена, всички стройни, всички без маски, всички хубави, те също бяха актьори, сега бяха звезди, стрелящи или падащи и имаха собствени сценични имена. Дара Сингх, Бута Сингх, Ман Сингх. Жената беше Тавлеен. Жената в съня бе анонимна, сякаш спящото въображение на Чамча нямаше време за псевдоними; но подобно на нея, Тавлеен говореше с канадски акцент, изгладен с онези издайнически заоблени о-та. След като самолетът кацна край оазиса Ал-Замзам, на пътниците, които наблюдаваха своите похитители с натрапчивото внимание, което се отделя на кобра от неподвижна мангуста, стана ясно, че има нещо нагласено в красотата на тримата мъже, някаква аматьорска любов към риска и смъртта, която ги караше често да се появяват на отворените самолетни врати и да се излагат на професионалните снайперисти, които би трябвало да се крият сред палмовите дървета на оазиса. Жената се държеше настрана от подобни глупости и изглежда се сдържаше да не хока тримата си колеги. Тя изглеждаше безразлична към собствената си красота. Саладин беше поразен, че младите мъже бяха твърде придирчиви, твърде нарцистични, за да искат кръв по ръцете си. Щеше да им бъде трудно да убиват; бяха тук, за да се показват по телевизионните екрани. Но Тавлеен беше тук по работа. Той я държеше под око. Мъжете не знаят, мислеше си той. Те искат да се държат по начина, по който се държат похитителите във филмите и по телевизията; те реалистично имитираха груб образ за самите себе си, те са червеи, поглъщащи опашките си. Но тя, жената, знае… докато Дара, Бута, Ман Сингх крачеха важно и се надуваха, тя утихна с очи, обърнати навътре, и уплаши до смърт пътниците.

Какво искаха? Нищо ново. Независима родина, религиозна свобода, освобождение на политическите затворници, справедливост, откуп, сигурен конвой до страна по техен избор. Мнозина от пътниците започнаха да им съчувстват, въпреки че бяха под постоянна заплаха от екзекуция. Ако живееш през двадесетия век, не ти е трудно да се видиш в тези по-отчаяни от теб, които искат да го формират според своята воля.

След като кацнаха, похитителите освободиха всички, освен петдесет от пътниците, решавайки, че петдесет е най-голямата бройка, която биха могли удобно да надзирават. Жени, деца, сикхи, всички бяха освободени. Оказа се, че Саладин Чамча беше единственият член на трупата Просперо Плейърс, на когото не беше дадена свобода; той откри, че се поддава на извратената логика на обстоятелствата, и вместо да се чувства разстроен от това, че е задържан, той се радваше, че е видял гърба на държалите се невъзпитано негови колеги; добро освобождаване от лош боклук, мислеше си той.

Ученият сътворист 74 74 Защитаващ доктрина, твърдяща, че различните форми на живот и светът са сътворени от Бог. Юджийн Думздей беше неспособен да понесе осъзнаването, че похитителите не възнамеряват да го освободят. Той стана, люлеейки се от голямата си височина като небостъргач по време на ураган, и започна да крещи истерични безсмислици. Поток от лига течеше от ъгълчето на устата му; той трескаво я облизваше с език. Сега просто спрете дотук, момченца, сега, по дяволите, като казвам стига, СТИГА, как, откъде ви хрумна и така нататък, в плен на своя кошмар наяве, той продължаваше да се лигави, без да спира, докато един от четиримата, очевидно това беше жената, дойде, замахна с приклада на пушката си и счупи мелещата му челюст. И още по-лошо: тъй като олигавеният Думздей си ближеше устните и челюстта му бе затворена с удар, върхът на езика беше отрязан и кацна в скута на Саладин Чамча; бързо последван от бившия си собственик. Юджийн Думздей падна безезичен и безчувствен в прегръдката на актьора.