Николай Райнов: Примък-отмък

Един мъж и една жена си имали една-едничка дъщеря. И двамата я много обичали. Но майката я глезела. Не й давала работа да похване, чудела се как да й угоди. Бащата често казвал:

— Недей я глези толкова, жено! За смях сме станали по селото! Всеки ме пита: „Що прави галената щерка?“ Ако я глезиш все така, няма да се научи на работа.

— Та какво от това? — отвръщала сопнато майката. — Ти си богат: има и за нас, и за нея. И без да работи, ще живее. Най-сетне едничко чедо ни е; да не искаш пък да го уморим от работа! Нека работят сиромасите.

Девойката спяла сутрин до обяд. Като стане пладне, майката идвала, вдигала я от леглото, обличала я, измивала я, причесвала я. Сетне я изхранвала. Подир обяд постилала край огнището рогозка и пренасяла там галената дъщеря — да седи чак до вечерта. Ако каже, че й се яде нещо, майката бърза да й донесе и да я нахрани. Припие ли й се вода, майката ще й подаде кърчага.

Когато огнището затлее и на момичето стане студено, то ще каже:

— Примъъъъък! Примъъъъък!

И майката ще стане, ще го примъкне до огъня — да седи на топло. А усили ли се пламъкът, та му пригрее, то ще рече:

— Отмъъъък! Отмъъъък!

И жената ще го отмъкне малко по-далеч, па ще го запита добре ли му е.

„Примък-отмък“, „примък-отмък“, дъщерята се научила само да седи и нищо да не похваща. Минало време. Станала мома за женитба. Хубава била, родителите й били богати. Почнали да идват годежари. Но всички си отивали, както били дошли: не се наемали да шетат на такава галена мома.

Дойде ли някой да иска щерката, майка й ще му каже:

— Моята дъщеря не е за всекиго. Тя е била тука на голяма чест — и вие трябва така да я гледате. Инак не ви я давам. Не искам чедото ми да се мъчи при чужди хора. Трябва да й шетате, да й прислужвате, да й угаждате. Както е била тука, тъй да бъде и при вас.

Разбира се, никой не се наемал да слугува на такава жена. Отивали си годежарите един по един. Дошъл най-сетне един умен момък и казал, че е съгласен да шета на момата.

— Добре, синко — отвърнала майката, — но дъщеря ни е привикнала все на ръце да я носят. Огладнее ли, ожаднее ли, трябва да й носиш, каквото иска: тя не може да става — не е научена. Стане ли й студено, ще правиш „примък“ до огнището, а когато й пригрее, „отмък“ ще правиш. Можеш ли да й шеташ тъй? Ако не можеш, недей се наема!

— Мога, бабо, мога. Аз ще й слугувам и от вас повече: само ми я дай! И „примък“ ще правя, и „отмък“, и всичко, на каквото е привикнала у вас. От нищо няма да се оплаче: ще видите.

Омъжили момата за момъка. Той я отвел в своето село. Първите няколко дена мъжът шетал на жена си, както била свикнала. Но после решил да разтури тоя ред. Булката седяла на постелката при огнището. Огънят бил силен. На жената станало горещо. А мъжът нарочно излязъл от стаята — уж по работа. Булката завикала:

— Отмъъъъък! Отмъъъъък!

Но кой да я чуе? Пламъкът пече ли, пече. Вика тя, а никой не идва да я премести. Скочила, та се отместила, па дори преместила и рогозката. След пладне, като застудяло, мъжът постлал рогозката чак при вратата, далеч от огъня. Оставил жена си да седи, а той излязъл пак по работа. Когато й станало студено, тя извикала:

— Примъъъъък! Примъъъъък!

И този път я не чул никой. Тя седяла и викала, па най-сетне, като почнала да трепере от студ — дигнала се и се преместила до огнището.

На другия ден мъжът станал рано, настанил жена си при огнището и като грабнал брадвата, опрял я на рогозката и казал:

— Рогозке, аз отивам на дърва. Ти стани, стегни се, та почисти из къщи и сготви обяд. Ако не сготвиш, няма да има какво да ядем. Чу ли?

Като рекъл това, тръгнал за дърва. Дошло пладне. Жената си седяла при огнището. Пригрее ли й, ще се отмести. Стане ли й студено, ще се примъкне към огъня и ще тури едно-две дърва. А рогозката не става да сготви обед. На булката се прияло. Погледнала към рогозката и рекла:

— Хайде, рогозке, ставай! Стига си лежала! Не си млада булка, та да лежиш цял ден. Не чу ли, че мъж ми ти поръча да сготвиш обед? Хайде, че съм гладна!

Но рогозката си лежи и не ще да знае. Жената прегладняла. Скочила, хванала рогозката и я хвърлила чак зад вратата. Дошъл си мъжът. Видял рогозката, че лежи захвърлена зад вратата, и почнал да й се кара:

— Не ти ли казах, мързеливке, да сготвиш обед? Какво ще ядем сега?

Булката се обадила:

— И ти й каза, мъжо, и аз й казах, но слуша ли?

— Тъй ли? — викнал мъжът. — Ей сега ще я науча аз как трябва да се слуша млада булка. Дръж да я набия, че да разбере!