Николай Райнов: Сиромах и царска дъщеря

— Е, побратиме, ти какво можеш да направиш? Слънцето скоро ще заседне, а половината нива лежи неразорана.

Левакът отвърнал:

— Стига да си мръдна лявото ухо — и слънцето изведнъж ще залезе. А ти?

— Аз — рекъл деснакът — щом си мръдна дясното ухо, слънцето ще се върне веднага, дето е било отзарана.

Като казал това, волът си мръднал ухото, слънцето се върнало на изгрев, той побутнал излеко с рога си орача и момъкът станал, та продължил работата. На заник слънце всичко било готово; момъкът натоварил колата с жито и я откарал пред двореца. И цар, и царица се почудили, като видели това. Колкото и да им се не щяло да си дадат дъщерята на сиромах момък, нямало какво да сторят. Царят извел момата и я дал на момъка, па му напълнил и колата с жълтици, както бил обещал.

Царицата излязла да ги изпрати. Тя посочила на момъка нарочно един лош друм, който минавал през голямо тресавище. Щом навлязла колата в тресавището, царицата, която стояла на пътя, рекла:

— Дано даде Господ в това тресавище да затънете, та да не излезете: и ти, голтако, който ми взе дъщерята, па и ти, дъще, която се полъга по тоя сиромах!

Момъкът се уплашил и запитал воловете ще ли могат прегази тресавището.

— Бъди спокоен! — отвърнали те. — Ще го прегазим. Ние и море прегазваме.

Но като излезли из тресавището, царицата, която чула разговора на воловете с момчето, разгневена, че не ги е стигнала клетвата, рекла:

— Дано вълци изядат тия проклети волове, а тоя момък и тая мома, ако се сберат да къщуват, дано сладък залък не вкусят и дано мир не видят!

Тогава воловете разтърсили глави и казали на стопанина си:

— Тежка беше тая клетва. И нас вълци ще изядат, и вие мир няма да видите. Ами щом стигнем в село, веднага ни затвори в обора, па ни не пускай, че наистина ще ни изядат вълци. А ти не казвай на жена си всичко, което знаеш, че от бъбриви жени най-много теглят мъжете!

Стигнали в село. Момъкът затворил воловете в обора: там ги хранил и поил, не ги извеждал ни на двора, ни на полето. Три години минали така. Една заран воловете казали на стопанина си:

— Я ни изведи, та ни напой на реката, че ако щат, и мечки да ни ядат! Три години минаха: слънце не сме видели, зелена трева не сме хапнали, прясна водица не сме пийнали.

И той ги повел към реката. А те по пътя му рекли:

— Наистина вълци ще ни изядат, щом стигнем на реката. И нашите дни се свършиха: стигна ни клетвата. Но ти ни земи рогата и ги зарови в градината си. Ще израстат високи дървета, от топола по-високи, с листа и цветове, каквито няма по вас. Всеки ще им се чуди. Никой няма да знае, че са порасли от волски рога и че името им е ангелски дървета.

Така и станало. Нападнали вълци воловете на реката и стопанинът едва успял да им прибере рогата. Посадил ги в градината и наистина порасли две чудновати високи дървета, на които всички се чудели. Чудела им се и жената на момъка, царската дъщеря, и току питала, запитвала от какво са порасли и как им е името. Мъжът не искал да й каже, но тя му дотегнала най-сетне с тия запитвания и за да го не пита вече, казал й, че са израсли от волските рога и се казват ангелски дървета.

На един празник у дома им се били събрали много гости. Яли, пили, приказвали. Станало дума и за чудноватите дървета. Домакинът си бил пийнал, като се чукал с гостите, и по едно време заявил на всички събрани, че е готов да даде на оногова, който каже от що са изникнали дърветата и какво им е името, цялото си имане, дори и жена си. Додето гостите казвали кой каквото му хрумне на ума, домакинята пришепнала на ухото на един момък онова, що знаела от мъжа си. Тя отдавна се била надумала с тоя момък да избяга от съпруга си, за да се ожени повторно. Тъкмо сега се паднал случай момъкът да отнеме от съпруга и жена му, и къщата, и всичко, що оня имал. Никой от гостите не можал да познае. Един каже това, друг — онова, все неверни неща. Дошло ред на момъка. Той казал, че дърветата са поникнали от волски рога и се казват ангелски дървета. Като чул това, мъжът побледнял като платно, защото разбрал, че жена му е издала тайната, но не рекъл нищо, а само си взел тоягата, облякъл едни парцаливи дрехи и напуснал селото. А оня момък заживял в къщата му с невярната жена.

Като излязъл накрай селото, дето едно време бил вързал телето, обеднелият човек седнал на един камък да си почине. Замислил се дълбоко, па си казал сам на себе:

— Сега вече не съм заникъде. Само слънцето, което вижда навсякъде всичко, може да ми каже дали ще си върна имота.