Николай Райнов - Неблагодарност

— Видя ли? — казала радостно змията на човека. — Хайде сега да питаме другиго.

Пак тръгнали. По пътя срещнали едно старо куче. То едва се влачело и се чудело къде да похапне нещо. Змията спряла и него. Разказала му мъките си като на коня и го попитала:

— Кажи сега, куче, имам ли право да изям човека, или не?

— Пълно право имаш, змийо — рекло й кучето, — яж, няма у човека справедливост!

— Защо приказваш тъй — рекъл му човекът. — Какво съм ти сторил?

— Какво ли? Слушай да ти кажа.

И кучето почнало да разказва.

— Родих се — рекло — в една богата къща. Живеех там при майка си и се радвах. Една господарка ме видя и ме хареса. „Какво хубаво кученце — рече. — Дайте ми го: добре ще го гледам!“ Отделиха ме от майка ми и ме дадоха. Господарката ме обичаше. По два-три пъти ме миеше на ден, галеше ме, все с мляко ме хранеше. Аз вървях след нея, галех се, лаех, пазех им къщата. После остарях. Тогава почнаха да ме пъдят и да ме не прибират вкъщи. Вляза ли, набиваха ме с едно дърво и ме изгонваха. Един път щяха замалко да ме пребият. Като видях, че там не може да се живее, реших да бягам — на друго място да си търся прехраната. Къде да отида? Три дни не бях хапнало. „Хайде — рекох, — да отида при месарите.“ Отидох и почнах да ближа кръв от земята. В това време нещо замахна и един нож — „цап“ в плещите ми! Примрях от болки. По-добре да бях умряло, но останах да се мъча и да се влача по света. Сега кажи, право ли беше от страна на господарката да ме изпъжда? Докато бях младо, държеше ме и ме хранеше; щом остарях — вън, на улицата!… Яж, змийо! Няма у човека справедливост! Неблагодарен е той!

— Видя ли? — още по-зарадвана казала змията. — Искаш ли да питаме другиго?

— Още едного поне — казал човекът, като се чудел какво да стори.

Тръгнали пак. По пътя срещнали един стар вол. И него разпитали, и той дал право на змията. И той бил видял зло от хората, а не добро. И него били хранили, докато можел да им работи, а после се тъкмели да го заколят. И той казал на змията:

— Яж, змийо, яж — няма човекът благодарност.

— Е, сега вече ще те изям! — казала змията.

Но тъкмо рекла това, ето ти една лисица насреща.

— Поне лисицата да запитаме — замолил се човекът на змията.

— Та нима целия свят ще питаме? — озъбила се змията.

Лисицата чула препирнята и се приближила.

— Какво се карате? — полюбопитствала.

Змията почнала да й разказва. В това време човекът тайно направил знак на лисицата, че ще й подари десет тлъсти кокошки. Разтворил си пръстите и й мигнал с око. Тя се сетила каква е работата и когато змията я запитала има ли право, или не, тя й рекла:

— Как искаш да ти кажа, имаш ли право, или не? Ти си сграбчила човека за гушата и не го пускаш. Слез долу да поговорим, както му е редът, и тогава ще ти кажа!

Змията се излъгала и слязла.

— Разправи сега — казала й лисицата — как беше работата.

Змията разправила отново всичко.

— Не ми се вярва да е било тъй — рекла лисицата. — Възможно ли е ти, такава голяма змия, да се побереш в толкова малка делва?

— Как да не е възможно — казала змията, — искаш ли да се пъхна, та да видиш?

— Добре — отговорила лисицата, — влез да видим дали ще се сместиш.

Змията се разсърдила и влязла право в делвата. Влязла, но главата си държела отвън.

— Виждаш ли — казала лисицата, — ако те побираше делвата, защо си не пъхнеш и главата вътре?

Змията си прибрала и главата. Тогава лисицата кимнала на човека и той изведнъж похлупил делвата.

— Иди сега — му казала лисицата — и я хвърли в реката. Друг път не ти трябва да хващаш змия.

— Благодаря — казал човекът. — Сбогом!

— Сбогом засега, но кокошките утре бездруго да донесеш тука.

— Добре, добре, ще ги донеса.

И човекът си отишъл вкъщи. Вечерта приготвил десет тлъсти кокошки и ги турил в един кош. Затворил ги добре и сложил коша настрана. Жената го видяла и му рекла:

— Какво правиш, мъжо?

Той й разказал патилата, що претеглил със змията. Тя нищо не му отвърнала, но си помислила: „Ама глупав мъж имам, ха!“

Легнали си. На заранта жената станала рано, извадила кокошките и турила вътре кучето. Мъжът станал, непочинал още от вчерашните мъки, и дигнал коша. Отишъл на мястото, свирнал и лисицата веднага дошла. Отворила ония очи, разшавала оная опашка и се готвела да изплаши кокошките. Щом човекът отворил коша, отвътре изскочило кучето и завчас разкъсало лисицата.

© Николай Райнов

Сканиране, разпознаване и редакция: filthy 2010