Милан Райски - Младата вълчица

Вълкът изскимтя и без да губи време, се спусна обратно по следите си, а вълчицата го последва. След малко те спряха. Старият вълк погледна вълчицата и се озъби. Вълчицата провеси опашка между краката си, сви глава между раменете и приведена и покорна, се приближи към него. Отначало тя облиза носа му, изцапан от гнилите елхови иглички и пръстта, а после се извърна с гръб към вълка. Той изръмжа доволно и отново затича. Вълчицата се спусна след него. Така те достигнаха до следите на рисчетата и майка им. Козината на вълците настръхна. Двата хищника спряха, като се ослушваха и душеха. Старият вълк разбра какво се е случило и изви нагоре към клека, където беше изчакал преминаването на бурята. В края на високия връх хищниците спряха, за да починат.

Нощта беше тържествена и тиха, но ушите на вълците познаваха нейния шепот: тук под влажните листа на явора помръдваше мишка, в короната на бука шумолеше катеричка или белка. Ето сега тя премина по клона и на земята паднаха няколко дребни капки роса. Доста далеч от вълците изплашен глухар прелиташе от дърво на дърво. От голямо разстояние се понесе бухането на бухал, доволен, че е заловил плячка.

Небето се проясни, луната изчезна, но над разкъсаните облаци все още блестяха хиляди звезди. Светлината им посребряваше рехавата паяжина на па̀рите, кълбеещи се между матовите свещи на стволовете.

Хищниците лежаха един до друг, младата вълчица беше допряла нос до вълка и зъбите й ситно потракваха. Старият вълк като че ли дремеше спокойно, но така изглеждаше само на пръв поглед. Изведнъж той обърна главата си надясно. Сега и вълчицата забеляза двете животни — по-голямо и по-малко. Вълкът докосна вълчицата с влажния си нос и те се надигнаха безшумно. След миг вълчицата се отправи към хребета, като стъпваше внимателно, за да не се помръдне нито една от вейките на клека. Старият вълк пое надолу по склона. Не бяха изминали и пет минути, когато сред клека се дочу пращене — кошутата и еленчето се понесоха надолу. Старият вълк вече ги чакаше върху една обрасла с мъх скала, подаваща се леко над храстите. Кошутата се насочи точно срещу него. В мига, когато тя заобикаляше скалата, присвитият вълк се отблъсна и се стовари върху петнистото еленче. Когато го повали на земята, той захапа шията му в мястото, където се намираше главната артерия. След по-малко от минута дотича и вълчицата. Еленчето още потръпваше.

Някъде по насрещния склон заглъхна пращенето на клоните под краката на бягащата кошута. Двата прегладнели хищника се нахвърлиха върху плячката. Скоро от еленчето останаха само парчета кожа, оглозгани ребра и почти неначенати плешки. Старият вълк впи зъби в остатъците от жертвата и заднешком ги помъкна към най-гъстите храсти. Младата вълчица подтичваше наоколо и подхващаше ту ребрата, ту плешките. Накрая, когато реши, че е направил всичко необходимо, старият вълк се излегна и започна да се облизва, без да обръща внимание на вълчицата, която се отпусна съвсем близо до него. Той й позволи да оближе козината на хълбоците му, а когато тя започна да ближе муцуната му, повдигна главата си и застина, като примижаваше с очи, и от гърлото му се надигна съвсем слабо, почти недоловимо доволно ръмжене.

Безпокойството, обхванало най-напред младата вълчица, се прехвърли и върху вълка. Вече втори ден как те бяха станали неузнаваеми. Ловът престана да ги влече и макар гладни, те се скитаха без цел из дълбокия сняг, който трети месец покриваше всичко наоколо с пухената си завивка.

Нощите станаха чувствително по-къси, но студовете не намаляха. Все пак, когато слънцето се издигаше над Бели връх, лъчите му грееха и топлината им се увеличаваше от ден на ден.

Надвечер, изтощени докрай, вълкът и вълчицата се вмъкнаха в младата иглолистна гора над потока и пробудуваха цялата нощ под заснежените клони. Старият вълк познаваше това безпокойство. Никога обаче не го беше посрещал така, с вълчица, с която беше прекарал част от лятото, есента и първата половина на зимата. Обикновено старият вълк водеше глутница, в която всеки признаваше превъзходството му, а той се гордееше, перчеше се, ставаше зъл и заядлив и без никаква причина хапеше всеки вълк, който се приближеше към него. Понякога пък беше обикновен член на глутницата, която се ръководеше от друг, по-силен вълк. Тогава той знаеше къде е мястото му и какво може да си позволи. Оттегляше се настрани, за да не бъде пред очите на водача, и със спусната опашка се мъкнеше по следите на някоя вълчица, обагрени от пресни капки кръв. Ако събереше смелост и се приближеше към вълчицата, двубоят с друг вълк беше неизбежен. Сега обаче той беше сам с вълчицата. От два дни в нея се беше пробудила онази страшна стихия, която е по-силна от живота, защото е сляпа и заредена с неукротим плам.