Георги Райчев - Човек и лисица

И още неопомнена, тя дочува далечния предателски лай на ловджийското куче. Ах, ловецът и кучето му! Нейните два смъртни врага, с които се бори тя, откакто свят светува. Кучето! Тя може да преплита хитро дирите си, да се въвира и заобикаля храстите, да криволичи по три направления в минута, но стига кучето да открие една само нейна стъпка и — свършено е! То души, тича напред почти легнало по корем, блъска се като сляпо в храстите, наистина заслепено от безпричинната си ярост, клюфти и скимти нетърпеливо и все повече приближава уморената от непосилен бяг клетница. Тя бяга, бяга — лъкатуши наляво и надясно, спира се, слухти и отведнъж смръзва на мястото си: неочаквано пред нея се изпречва разкрачената и огромна фигура на дебнещия ловец. Той е впил неподвижен поглед у нея, ръцете му са вдигнати към рамената, еква гръм, ослепява я блясък, но тя е отскочила овреме и бяга слепешката през храстите. Сеща само, че козината по гърба й е опърлена и една предателска сачма пари в бедрото й…

Наистина, ако можеше да спомва, тя би видяла надвиснат над цялото й битие все този смъртен ужас на глада и страха. Гладът я тикаше напред, към опасностите и явната гибел, страхът я връзваше из пущинаците — прегладняла, немощна, с угаснал поглед…

Само далеч някъде стоят знойните летни дни. Из нивите чуруликат ята яребици, пърхат пъдпъдъци, подскачат невръстни зайчета и гнезда с яйца, с безпомощни голи пилци. А там, отвъд дола̀, зад червената сграда на станцията, расте висока царевица. Понякога глупавите квачки отвеждат пилетата си нататък. Тогава тя извардваше с часове, слухтеше, легнала по корем из дълбоките бразди, чакаше търпеливо удобен момент, после бърз скок, и в устата й запърхва топлата плът на млада птица… Но в леговището я чакаха седем гладни гърла на рожбите й. Тя тичаше задъхана през нивите, уморена, зажадняла, сама гладна. Ето, те са там — излезли са вече край дупката, скимтят и кявкат нетърпеливо. Посрещат я, нахвърлят се лакомо над плячката — гризат, ръфат, боричкат се. Майката е полегнала на една страна. Тя диша изтежко, но спокойно; тя мижи, но едното й око и ухо са будни и бдят. Малките се завират около вимето й, катерят се радостно по нея, някои идват и душат влажната й муцуна. Тя ги лизва нежно по очите, по главата, мижи пак, а през плътта й минават тръпки на неизказана майчина радост и блаженство…

Лисицата се измъкна навън с оснежена глава и гръб. Тя застана разкрачена в снега, отърси се и вдигна глава с наперени уши. Подуши въздуха наляво и надясно, заобиколи несъзнателно стеблото, сякаш да провери не дебне ли някой на другите два отвора, стигна на прежното си място и направи няколко скока напред из пръхкавия сняг. Спря пак, огледа се безцелно — сняг и сняг: по земята, по клоните, по вейките. Глуха, мъртва тишина. Гората отдавна е безлюдна. Отлетяха пъдпъдъците и другите прелетни птици, оредяха и яребиците. Няма вече дори и мишките и жабите. Присви я глад. Страшно изкушение задълба вътрешностите й.

Тя знаеше, че ей там, зад дола̀, са мостът, железният път и станцията, а зад червената сграда е сгушен дървеният кокошарник. Човеците се грижеха за птиците си, затваряха ги, заключваха ги. Но нейното вярно око и остра муцунка бяха открили зад кокошарника долу в земята една прогнила дъсчена пречка, пречупена по средата надве; като я дръпнеше с крак и провреше муцуна, пречката се раздвояваше и оставаше свободен отвор. Два пъти вече тя беше се вмъквала и избягвала благополучно от курника. Напразно човеците се ядосваха, обикаляха, заничаха, чудеха се… Ако можеше, лисицата би вдигнала глава, изсмяла би се ядовито в лицата им:

— Слепци, не виждате! Само аз зная!

И като наведе глава, тя заситни нататък към дола̀ и познатите места.

Ловецът стигна до края на насипа. По-нататък е долът — дълбок, стръмен, непроходим. Вдясно е железопътният мост. Денем и нощем там бди часовой. И сега е там — ням и неподвижен. Ловецът снема пушката си, подпира се на нея и внимателно се свлича, минава канавката и спира на линията.

— Здравей!

— А, ти ли си? Пак ли насам?

— Нямам мира. Ще ги гоня тези проклетници. Виждал ли си ги тъдява?

— Тази нощ не съм. И снощи ги нямаше. Запиляха се нанякъде.

— Не бой се. Като огладнеят, пак ще дойдат. Услади им се вече два пъти.

— Кой знае! — отвръща със съмнение неподвижната фигура на часовоя.

— Трай си. Ще дойдат.

Ловецът побива пушката си в снега, полага мъртвата кокошка на релсите, вади ловджийския си нож и я разсича на две половини.

Читать дальше