Йордан Радичков: 3еленото дърво

На следващата година баща ми отново донесе от планините едно зелено дърво, много по-голямо от първото, и отново го посади на поляната. Туй мисля, че беше през март — наоколо нямаше никаква зеленина, — докато баща ми копаеше яма за засаждането, на земята й тракаха зъбите от студ. Няколко дни след това костенурките наклякаха на припек пред своите къщи и заразглеждаха любопитно зеленото дърво.

Ние вече бяхме съвсем сигурни, че сега нашите гори ще си имат зелено дърво, и си представяхме как хубаво ще стои то през късната есен и през зимата и колко хубаво си е наистина, когато зелените дървета са опитомени.

Но надеждите ни изсъхнаха и пожълтяха като магарешки бодил, защото един ден вместо зеленото дърво видяхме на поляната пожълтяло и грозно стъбло. То не поиска да се опитоми, това диво дърво, и нямаше представа колко много съжалявахме за него и колко потребно ни бе едно истинско зелено дърво през есента и зимата.

Можехме ли да не съжаляваме, че в нашите гори няма поне едно зелено дърво!… Баща ми каза отново, че няма защо да се съжалява, а ще трябва пак да се отиде в планините, да се донесе оттам едно зелено дърво, да се посади и с това щяла да се свърши цялата работа. „Също като фазаните ли?“ — попитахме ние и т.н., както казахме още в самото начало.

Баща ми е странен човек — щом си науми нещо, и веднага го прави. Едва дочака затоплянето на времето, отиде в планините и донесе оттам ново зелено дърво. То бе тъй диво и тъй много настръхнало, че ние стояхме на почтително разстояние от страх да не скочи върху някого. „Туй зелено дърво на желязо да го посадя, пак ще пусне корени! — каза баща ми. — Над главата му ще мътят орли!“

Вълкът смени козината си, костенурките насядаха пред къщите на припек, нашите гори измъкнаха соковете от корените и се покриха със зелени облаци. И когато всичко стана зелено, истинското зелено дърво, донесено от големите планини, изсъхна. Ученият селянин, за когото споменах в началото и който наистина знаеше много не само за лъвовете, ами и за зеленото дърво, каза, че ние никога няма да го опитомим, защото е диво.

Но баща ми беше отчаян човек, той никога не се отчайваше и всяка пролет засаждаше в нашите гори по едно зелено дърво, донесено от планините. „Та ти не знаеш ли — питаха го селяните, — че няма да успееш да засадиш зелено дърво?“ „Знам“ — казваше баща ми. „Ами тогава защо всяка година садиш зелено дърво?“ „Ами какво друго да правя?“ — питаше на свой ред баща ми. И ви казвам самата истина, че те нищо не можеха да му отговорят. Можеш ли да кажеш някому да не засажда зеленото дърво, когато то е неговата надежда!

И тъй сега аз садя всяка година по едно зелено дърво в нашите гори, макар че то всяка година изсъхва. Аз си зная, че един ден в нашите гори наистина ще има зелено дърво в най-късната есен и в най-лютата зима и че щом се затопли, костенурките ще излязат пред къщите и ще си прехапят езиците от изненада.

© 1965 Йордан Радичков

Разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Публикация

Йордан Радичков. Свирепо настроение

Разкази. Второ издание

Редактор: Марта Владова

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Станка Митрополитска

Издателски № 8716. Печатни коли 6,50. Формат 84/108/32

ISBN 954-445-022-х

Издателство „Христо Ботев“, София

Предпечатна подготовка: МИС — ИПК „Родина“

Печат: ДФ Полиграфически комбинат, София

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8221]

Последна редакция: 2008-06-18 23:00:00