Йордан Радичков: Руска станица

Степта и планините са в постоянна вражда. Алтайските планини се мъчат да завземат земя от равнината, премествайки тромаво своята стогодишна лиственица и мрачния кедър. В сенките на гората притичват марали и тръбят призивно с дебелите си тръби, стада тибетски якове подвикват заканително срещу дебнещите в усоите вълци. Тук и там в степта се виждат купчини дървета, притиснати едно до друго — това са разездите на планините, пратени преди столетие да разузнават. Ще мине още едно столетие и тия разезди ще се върнат назад, за да кажат какво трябва, и може би тогава горите ще тръгнат да стъпчат степта и ще слязат да пият вода чак от голямата река Об.

Но и Алтайските степи се мъчат да се покатерят по гористите склонове на планините, в окрайнината могат да се видят светли зелени острови, сякаш степите са хвърлили свои десантни части в тила на усойния и мрачен противник. Нежната трева пъпле настойчиво, опипва всичко с меката си муцуна и заличава постепенно старите рани на земята.

В тази ивица, дето гора и степ са във вечна мълчалива вражда, е разположена казашката станица. Като е правил станицата, казакът се е стремял да бъде еднакво близо и до степта, и до планините, за Да бди степта да не отива много навътре в гората, а и гората Да не отива много навътре в степта. От едната страна на станицата казакът е турил своите конопища и картофени градини, от другата страна е наредил пчелините и е разпръснал добитък, потънал до колене в пасищата. Това е прехраната на казака.

Или, по-точно, беше прехраната на казака. Степите искат мъжка ръка, а мъжката ръка, годна да държи оръжие, замина за фронта. Картофените градини се отдръпнаха, смалиха се и, за да не се загубят съвсем, се притиснаха в тясна ивица досам станицата. Конопищата стояха озадачени и гинеха, като че някое дете ги изтриваше с гума. Пасищата напразно лудееха и търсеха влажните муцуни на добитъка. Нямаше го добитъка, див заек понякога само притичваше, заплитайки дългите си нозе в тревата. Маралите и тибетските якове се оттеглиха навътре в планините. Нямаше кой да събаря сутрин росата на степите.

Понякога това правеше Тимофей. Той отиваше с коня до пчелина, на отиване помагаше на животното, като го теглеше подире си, на връщане животното носеше стареца и той се люлееше върху острия му гръб, сякаш всеки миг щеше да се катурне. И кон, и човек толкова отдавна бяха остарели, та не знаеха дали още има мегдан да се старее. Конят щипеше тревата в пасището предпазливо, различаваше я много трудно по някакви смътни и далечни миризми. Тимофей обикаляше разнебитените кошери. Пчелата жужеше миролюбиво, изтърсваше прашните си ботуши в питите и пак се връщаше, за да обикаля пешком наситената с миризма степ. Старецът се въртеше сам в тая цветна пустотия. Ръце не държат, крака не държат, а и очите недовиждат, очите са добили почти небесен цвят, време е може би да се преселваме на небето. Лека-полека с коня все нагоре през планините, та чак до края, а там вече от върха на планините, лесно човек ще възлезе на небето… Би могло, би могло, Тимофей, но кой ще ни разреши да потънем в синините, теглейки коня подир себе си. (Кон ли казахме? По-добре е подобие на кон да кажем. Защото, ако ти, казако, не си помниш годините, конят два пъти повече не си помни годините!) Но не можем да се покатерим с коня върху планината, а ще слезем с коня през степта, по тревясалите пътища, все към широката река Об, към оня град Барнаул, дето в него все още веднъж седмично се разнася шумът на пазара и обеднелият народ продава беднотията си.

Не можем да тръгнем с коня през планините, защото трябва да вървим с него към ниското, все надолу през степта, там сред мъглявините бляска смътно светлата вода, тъй смътно, сякаш е неясен спомен от младините на казака. Целият живот се оттече тука, смърт и раждане, любов и мъка, а сега коритото лежи пресъхнало пред очите на човека и само тук и там на някое заветно място ще проблесне малко влага: преживелица ли, догадка ли за нещо или пък предчувствие. Двама синове преминават пред очите на казака, два по-млади Тимофея, но и двамата се нагъват като сухи книжки, за да се прикрият зад портрета на семейството. Портретът дълго виси на стената в казашката къща и тия двама синове, сгънати на четири, са ония две известия, дето пише, че са паднали със смъртта на храбрите. Третият… Казакът се прекръства мислено и подръпва коня подир себе си.

Пресъхна реката на твоя живот, Тимофей, виждаш ли как се бие рибата на сухото и дъно? Реките на двамата ти синове пропаднаха внезапно, сякаш влязоха в нажежени пясъци. Третата река клокочи още, бреговете й са живи, рибата се мята лудо в бързеите. Бързай, Тимофей, чуваш ли вече шумовете на пазара и гласа на грузинеца, дето се е покачил на бурето, за да може отвисоко да похвали стоката си?