Йордан Радичков - Скитащите градски кучета

Когато вечер градът притихне, шумовете на махалата започват да нахлуват в къщата на талази. По улиците преминават групи млади хора и скандират въодушевено: „Българи-юнаци!“ Навярно са били на футболен мач. Ние до такава степен свикнахме с това: „Българи-юнаци!“, че щом чуем думата футбол, веднага започваме да скандираме и да настояваме, че „Господ бил българин“. Какво да правят горките наши съседи, като си нямат такива роднини!… От близкото летище излита тежък самолет и преминава с грохот над къщите. От вибрацията алармените системи на паркираните по тротоарите автомобили се задвижват и започва страховито виене, лай и квичене, все едно че сме попаднали в резервата „Сепенгети“ и сме разтревожили всичките му обитатели. Тези алармени системи се задействат групово и когато има бурю и някъде наблизо падне небесен гръм. Някои системи обаче се задействуват и при най-пълен покой, квичат, грухтят и вият без никаква видима причина. Вероятно се изнервят от чакане и когато продължително време никой крадец не посяга към тях, те почват да пищят и да викат из цялата махала: „Дръжте крадеца!“

Помежду алармените системи се смества и лаят и скандиранията на скитащите градски кучета. Кучетата през цялата нощ си говорят на глас за своите кучешки работи и си разменят кучешка информация. Ако човек се заслуша по-внимателно той ще чуе как някое куче подпитва друго махленско куче: „Здравей бе, братовчед! Къде се изгуби, та те нямаше толкова дълго време?“, братовчедът отговаря: „Подлъгаха ни да ходим на Дунав-мост.“ — „Че то струва ли си човек да бие толкова път — чуди се братовчедът. — Само за да препикае Дунав-мост!“ Братовчедът му отговаря, че си струва и освен препикаването на Дунав мост щели да видят и румънски флорици и да се поотъркат в тях. На Дунав-мост било пълно с румънски флорици. Първият братовчед промърморва нещо и допълва, че властите планирали да се направи втори Дунав мост между Видин и Калафат, за да се стигало по-бързо до Солун и Тесалоники. „Че то не е ли едно и също?“ — пита братовчедът, а братовчедът му отговаря: „Може и едно и също да е, аз обаче чух да го казват, затова и на теб ти го казвам по този начин и да знаеш, че никак не те подвеждам!“ „Зная — казва братовчедът му, — иначе какви братовчеди сме, ако седнем да се подвеждаме, както подвеждат народа, като го наричат ту народ, ту население. И той, горкият народ, като не знае какво да прави, почесва се по врата и се чуди народ ли е или население.“ Братовчедите си припомнят, че по същия начин хората объркали Дядо Мраз и Дядо Коледа. „Ами, не знае — възкликва единият братовчед. — Сега не е като едно време, когато никой нищо не знаеше, нямаше къде да го прочете! Сега, ако искаш да знаеш нещо, вземаш вестник и го прочиташ. Сега вестникът пише за всичко, не е като едно време да се спотайва и да мълчи като бълха в гащи! Вестникът сега не само че не мълчи, ами всичко разгащва. Колкото и хората и държавата да се грижат да се огащват и да си връзват гащите, вестникът гледа да ги разгащва и ела да видиш какво става!“

По някое време се чува внезапна врява, сякаш всичките кучета на махалата заговарят едновременно. „Какво става?“ — пита братовчедът. „Дойде кучешката бесовица от аерогарата — отговаря му братовчедът. — Канят ни да идем всички на аерогарата. И за какво да ходим?“ „Ами да препикаваме колесниците на самолетите. Имали много нови самолети, боинги и аеробуси. Обаче не знаем дали са с данък добавена стойност или са без данък добавена стойност!“

Пресипнал кучешки глас възразява: „А, дядо ви едно време все колесници на самолети е препикавал.“ Няколко кучета се обаждат, че дядо им не е препикавал самолети, но е бил пазач на мандра и е пазил стада от бели карпатски вълци. Едно време не е имало Дунав-мост, за да минават по него вълците, ами те чакали реката да замръзне и са минавали по леда. Дедите на днешните скитащи градски кучета са стоели на стража и са прогонвали белите вълци оттатък реката из влашките земи. Кучетата се съгласяват взаимно, че дедите им едно време са били истински вълкодави, е ние, ако ни погледне човек сега — на хора не приличаме, само дето се скитаме нагоре-надолу, та от многото скитане ни излезе и името скитащи градски кучета, а не селски. Някакво куче допълва, че селските кучета били повече дворни кучета, затова стопаните им ги държат вързани на синджир, а самият синджир се бил казвал кучешки синджир.