Йордан Радичков - Свирепо настроение

— Ти остави, че не пълнее — каза Бръмбара. — Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.

— Аз чух, че квичеше по едно време — каза братът на Петър Маринков.

— Квичеше то — плю Бръмбара. — Чак като се върнах.

— Стока се не губи — каза Петър Маринков.

— Не се губи, но снощи, като си дойдох, го нямаше. Жената вика, че го пуснала от кочината да се изтича, а то изчезнало. „Изчезна, казва, и го няма никакво.“ Обиколих селото — няма го. Да не е игла, та да изчезне. Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, не са го виждали. Къде ще го видят, то вече се стъмнило. Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря!? Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.

Бръмбара запуши.

— Няма да го изядат — каза Петър Маринков. — Сръбските свине са свирепи.

— И аз тъй си помислих, но ако са повече вълците, ще го изядат. Мислих, мислих, пък тръгнах да го търся.

— В тъмното?

— В тъмното ами. Търсих покрай реката — няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, та ме преряза. Обух се, тръгнах от другата страна, из нивите. Нищо се не чува и нищо се не вижда. Почнах да мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. После слушам, слушам, слушам — нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после натам, та в гората под Петлова чука. Може да се е навряло в гората, да търси дивячка под шумата или желъд. Нищо се не вижда в гората, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да го търся, не мога да се върна. Спрях се в гората, пък пак почнах да мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па се спра. После слушам. Слу-ушам, слу-ушам — никого няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма-амя, ма-амя, ма-амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после още навътре в гората, в едни тръни се наврях, пък и в едни шипки, целия ме одраха.

— Туй, шипката, като се закачи, не можеш да я откачиш — каза братът на Петър Маринков. — Абе като че с ръце те хваща.

— Точно така — съгласи се Бръмбара и погледна брата отвисоко, защото той бе много дълъг и много слаб, с две глави стърчеше над другите, отделно от шапката. А и шапката му беше длъгнеста. — И къпината е същата. Като се закачи, и не можеш да я откачиш. Дере и къса. А аз, като се намъкнах в шипките, едва се измъкнах. Измъкнах се, та на една поляна. И в края на поляната — нашето прасе. Белее се, очите му светят. „Гъци-гъци, гъци-гъци, гъци-гъци“ — викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе! Тръгнах към него — не мърда. Ритнах го — не мърда. То излезе един изгнил пън, от онези, дето нощем светят.

— Детето ми разправя, че даскалът им разправял, че такива пънове не знам какви си били. Той им разправял.

— Какво ще им разправя даскалът, аз сам го зная — каза Бръмбара. — Изгнил пън и свети. Помен няма от прасето. Въртя се на поляната, мисля си и си премислям, пък пак почнах да мамя. Ма-амя, ма-амя, мамя, пресъхна ми устата; па се спра. Слушам, слушам, слушам — нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Хайде после през гората, през гората, та чак на Петлова чука.

— Чак на Петлова чука? — пита братът на Петър Маринков.

— Чак горе. И оттам като започнах да мамя: „Гъци-гъци, гъци-гъци, гъци-гъци“ — па се ослушам. Слушам, слушам — нищо няма.

— Брех, мамка му стара — каза Петър Маринков.

— Ами да — каза Бръмбара. — Слушам, слушам, слушам…

Той щеше още да разказва, но ги настигна камион. Камионът прогони овцете в нивите, оплеска селяните с кал до ушите, защото гумите му разбиваха всичко под себе си, и докато се усетят, настигна колата с воловете, нещо там изтрещя, нещо хвръкна във въздуха, воловете извиха, а жената на Петър Маринков взе да пищи и те видяха патицата. Патицата тичаше тромаво, люлеейки се през нивата, и пляскаше с крилата да си помага в тичането. Петър Маринков се спусна към колата и видя, че камионът е счупил една левка. Левката беше на пътя. Жена му седеше отгоре между ритлите, държеше се за тях и викаше, че камионът я бил прегазил.

— Такива трябва да ги трепят направо — каза Бръмбара и плю на шосето. — Той може да те прегази, както си стоиш. Мотори им дали, а акъл не им дали.

— Трябва да ги трепят — каза Петър Маринков.

Най-много се разсърди братът.

— На пита ще ги направя, само да ми падне — каза той. — Така ще го направя, че кокалите си няма да събере. Ще го попилея аз него. Можеше и човек да загине.

— Я ти иди хвани патицата! — каза Петър Маринков. — Пък ще видим.

Братът бе кривокрак, но тичаше чевръсто. Той се спусна през нивата и макар че цървулите му се налепиха с кал и станаха като воденични камъни, настигна патицата и я захлупи с палтото си. После тръгна към колата, като стискаше патицата под мишница, а тя подвикваше още изплашена.