Йордан Радичков: Белег от бълха

— Тука е пълно с бълхи — каза един селянин.

— Бълхи са, я ги виж как скачат навсякъде.

— Че откъде се пръкнаха тези бълхи?

— Знам ли ги отгде се пръкнаха! — каза кръчмарят. — Досега една бълха нямаше в кръчмата.

Тогава се обади Иван Гамаша. Той им каза, че бълхите са кучешки, но не са бесни, а само са зли.

— Много зли — каза кръчмарят. — Хапят като кучета.

— Това не може да се търпи — казаха селяните. — Ще трябва да се преобличаме.

Селяните си отидоха да се преоблекат. Иван Гамаша се прибра в къщи, свали си гамашите и ги окачи навън, пред вратата, за да се проветрят и да избягат бълхите от тях. Жена му и децата му спяха, но щом той влезе, се събудиха, наскачаха и почнаха да се чешат.

— Няма спасение — им каза Гамаша. — Бъдете спокойни, това са кучешки бълхи, разлютили са се, но не са бесни.

Цялото село се разбуди, разплакаха се бебета, жени взеха нещо да хокат и да проклинат. Дотук работите все пак бяха поносими, но по едно време, тъй както избиваха бълхите (а бълхите не се предаваха, вряха се навсякъде и скачаха във всички посоки), по селото се понесоха писъци, квичаха свине, кокошки кудкудякаха, врещяха кози, а гъските с гърлените си викове цепеха пространството. Селяните се втурнаха навън. Излезе навън и Гамаша. Отвсякъде се носеха викове, светеха фенери, люлееха се и по едно време почнаха да гърмят пушки.

— Какво има? — попита Гамаша съседа си.

Неговият съсед Гоца Герасков стоеше бос на двора, почесваше се и нещо размишляваше.

— Абе зверове са дошли от гората — каза Гоца Герасков.

— Как тъй са дошли зверове?

— Селото е пълно с всякакви зверове — каза съседът, Разбрали са сигур, че в Черказки няма кучета.

Иван си спомни за бесовицата в угарите, после изтича да си вземе пушката и почна на гърми в тъмнината. От тъмнината запищяха хора, а един викаше, че го били застреляли.

— Стойте! — ревна страшно Гамаша и хвърли пушката. — Никой да не стреля, можем да убием човек!

Но с това работата не се свършваше. Селяните се лутаха, подвикваха си, докато през туй време добитъкът се блъскаше, кравите изпокъсаха синджирите и се юрнаха в тъмнината, овцете разбиха кошарите и всички виждаха някакви сенки да се стрелват край тях или да се промъкват край оградите. Една жена изписка, че я блъснал космат звяр, и докато викаше, си плюеше в пазвата, теглеше си ушите и цъкаше, за да й мине страхът. Пространството се изпълни с ръмжене и с тракане на зъби, някъде нещо скимтеше, чуваше се задъхано дишане. Гоца Герасков не изтрая, взе своята пушка и почна да гърми в тъмното. Той пълнеше и гърмеше право в своята кошара и макар че там притичаха неколцина, за да го спрат, не се предаде, а продължи да гърми, потъна целият в дим, очите му взеха да сълзят. Гамаша, който стоеше в тъмнината, се хвърли срещу него, изби пушката от ръцете му и ръкомахайки, взе да обяснява, че този хаос може да се задръсти с жертви, щом като сме хванали оръжието. Той каза на селяните, че неговият градски ловец, като отишъл за зайци, видял един заек на пътя, вдигнал пушката и гръмнал, но на пътя излязла една кола със селянин, с една жена и дете, а край колата вървяло куче. Тъй както гръмнал, ловецът ударил изведнъж двата вола, селянина, колата, селянката, детето и кучето. Произтекла една работа, фантастическа.

— Но какво да правим тогава? — питаше Гоца Герасков.

— Нещо трябва да направим — каза Гамаша.

— Вярно — казаха другите селяни, които се трупаха наоколо. — Нещо трябва да се направи.

— Да почнем да лаем — каза Гамаша.

— Хайде де! — засмяха се другите селяни.

— Не се смейте — разсърди се Гамаша. — Ако почнем да лаем като кучета, зверовете ще се пръснат веднага.

— Да — обади се един селянин, който в бързината бе облякъл жилетката на жената си. — Нека опитаме пък. Кой може да лае?

— Всички ще лаем — каза Гамаша. — Кой колкото може.

— В края на краищата кой колкото може — каза онзи с женската жилетка. — Стига да свършим работа.

Иван Гамаша се понапъна, прочисти гърлото си и пролая веднъж-дваж. Другите също пролаяха, но това не беше никакъв лай.

— Не е лай това — почна да клати глава Иван. — Туй е само една тютюнджийска кашлица.

Те опитаха пак и полаяха доста време. После млъкнаха и почнаха да се ослушват. Пространството все още бе пълно с ръмжене, край тях преминаваха фантастични сенки, чуваше се шляпане на крака, трещяха челюсти. Изглежда, зверовете никак не се стреснаха от лая на селяните. Онези стояха безпомощни, заслушани в писъците и в рева на добитъка.