Ради Радев - Обаждане за смърт

— Твоя телефон?

— Не. Там имаше телефон.

— Аха. Стационарен или мобилен?

— Звучеше като мобилен.

Стенли въздъхна.

— Добре. Значи си влязъл в чужд апартамент, в който са ти звъняли на чужд телефон.

— Да. Нещо такова.

— Тогава защо всичките ти дрехи бяха на парцали? Би ли те някой?

— Не. Чакай да ти кажа…

— Да де, слушам те. Да не ти звъннаха по нарочно оставен телефон да ти кажат, че идват да те бият?

— Никой не ме е бил. Телефонът започна да брои.

— Аха. Ама на глас ли, или имаше нещо като таймер.

— Таймер имаше.

— Това е добре. — отбеляза Кост. — И моят телефон има.

— Да де. Ама телефонът писукаше някак особено.

— Супер. Да не ти свиреше все едно си някоя мацка? — развесели се не на място Стенли.

— Не. Броеше наобратно.

— И-и-и, вярно ли, бе? И после?

— Заприлича ми на бомба… И веднага се чупих.

— И след това какво стана?

Дейвид взе своята чаша с водка, разби я в пода с някакво пиянско вдъхновение и мрачно каза:

— Стаята избухна.

Тони Блеър смело яздеше своя мотор. Беше без каска, облечен в черни кожени панталони сиво боди с дълъг ръкав.

Тони знаеше, че не е редно да кара без шлем, но бе изпушил преди малко цигара марихуана; чувстваше се добре и тъпите ченгета можеха да според него само да му направят една свирка. В момента се кефеше от карането на своето 350-кубиково металносиво „Дукати“. Беше му малко студено, понеже бе нощ, макар и лятна; освен това му се налагаше да се кьори в тъмното за да вижда добре пътя.

Таксито, пълзящо пред Тони, го дразнеше. Шофьорът трябва да беше пълен нещастник. Ту се засилваше рязко, ту внезапно намаляше. Караше страшно нервно. За съжаление улицата бе тясна и прекалено натоварена с автомобили, за да успее Тони да изпревари.

Блеър изпсува. Доколкото успя да се взре в тъмното, шофьорът бе с дълга и къдрава коса. Май че беше жена.

Изпушената марихуана караше Тони да се чувства лек и весел като подухвано от вятъра перце.

„Защо ми е да имам як мотор, пък да го карам бавно“, каза си Блеър и завъртя газта.

Пред Тони и таксито изскочи някакъв мост, който изглеждаше доста тесен. За щастие, май не се виждаха други коли. Тони усили още повече скоростта и започна да изпреварва таксито.

Жълтата кола сякаш започна да се движи по-бързо.

Тони захапа долната си устна и продължи да изпреварва.

Внезапно видя в насрещното платно огромен камион. Тони реши да се върне в дясната лента. Някъде далеч напред му се мярнаха светещите очи на светофар.

Тони отново успя да застане зад таксито. Само че сега бе на сантиметри от задната му броня.

В този момент на пътя изскочи отнякъде едно хлапе. Може би малчуган, живеещ наблизо и заиграл се топка недалеч от къщи.

Жълтата кола се опита да спре рязко. „Дукати“-то се блъсна в таксито и се плъзна наляво. Навря се със сила под камиона. Внезапно Тони усети как гръдния му кош се разкъсва и нещо топло плисва по корема му. Чу шум от стъргане на желязо. Тони почувства все едно фотоапарата с най-голямата светкавица на света е насочен срещу него и щрака ли щрака.

По някое време всичко угасна.

Питър Ейнджъл дебнеше. Гласът от телефона му говореше. Беше му наредил да убие. Проклет да бъде ако не го стореше. Пит бе пребивал много хора, но никога досега не беше убивал.

Ейнджъл беше среден на ръст, винаги брадясал и много дебел — тежеше 260 фунта. Носът му бе счупен и сплеснат в продължение на двете години, през които бе тренирал бокс. Очите му бяха пъстри — между зелено и кафяво; присвити по свински в торбички от пъпчива мастна тъкан. Косата му бе светло кестенява и подстригана много късо.

Тази вечер Пит дебнеше в крайните квартали на Лок Хевън около един блок. В засада. Трябваше да убие човек. Така му бе заповядал Гласът, а от известно време Пит го слушаше сляпо. Гласът принадлежеше на някой, който се казваше Самаел и Ейнджъл бе полудял напълно по него.

Бе два след полунощ. Времето бе топло, а небето — тъмно и с много малко звезди. Около блока, до който Пит дебнеше, имаше посадени дръвчета. Самата сграда се намираше в края на града. Единстеното, за което Ейнджъл се молеше бе да мине някой.

За съжаление нямаше минувачи. Пит ядосано извади дълъг автоматичен нож с черна дръжка. Започна да го щрака и после да го прибира нервно.

От мобилния се чу глас:

— Прибери го!

— Защо, Самаел?

— Прибери го ти казаха! Първата жертва трябва да умре от голите ти ръце. По-късно ще ти разреша да убиваш с олово или стомана.