Робърт Шекли - Най-после сам

— Внимавайте с него — предупреди ги Еруъл.

Изведнъж сандъкът се изплъзна от тежките и несръчни ръце на един робот и започна да се отдалечава.

— Хванете го с въже! — извика капитанът.

— Бързо! — изкрещя Еруъл, гледайки как любимият му механичен другар се отдалечава във вакуума на космоса.

Един от хората от екипажа изстреля харпун към сандъка и го издърпа, като го блъсна силно в кораба. Без да се бавят повече, те закрепиха сандъка върху астероида. Най-после Еруъл бе готов да влезе във владение на личния си малък свят.

— Бих искал да премислите отново — мрачно изрече капитанът. — Опасностите на самотата…

— Са просто един предразсъдък — рязко отвърна Еруъл, нетърпелив да изпълни желанието си да остане сам. — Няма никаква опасност.

— Ще се върна след шест месеца с нови провизии — каза капитанът. — Но повярвайте, има опасности. Не случайно съвременният човек избягва…

— Мога ли вече да си тръгвам? — попита Еруъл.

— Разбира се. И късмет! — каза му капитанът.

Облечен в космически костюм и шлем, Еруъл се насочи към малкия си остров в пространството и вече оттам видя отлитането на кораба. Наблюдава го, докато се превърна в светла точка, не по-голяма от звезда, и започна да подрежда вещите си. Първо андроида, разбира се. Надяваше се, че не е одраскан след грубото отношение, с което бе натоварен и прехвърлен. Той бързо отвори сандъка и включи механичния си другар. Циферблатът на челото му показваше, че той се зарежда. Добре.

Огледа се наоколо. Ето го астероидът му. Една гладка, черна скала. Тук бяха запасите му, неговият андроид, храната, водата, книгите му. Навсякъде около него се простираше безкраят на космоса, студеният блясък на звездите, бледото далечно слънце и абсолютната чернота на нощта.

Той потрепери леко и се обърна. Андроидът му вече бе оживял. Имаше да се върши работа. Но той отново се загледа очарован към космоса.

Корабът, тази бледа звездичка, се бе изгубил от погледа. За първи път Еруъл изпита онова, което преди само едва си бе представял: самота. Идеалната, пълна и неподправена самота. Жестоките диамантени точки на звездите го гледаха от дълбините на нощта, която никога нямаше да свърши. Наоколо му нямаше никакво човешко същество. Доколкото разбираше, за него човешката раса бе престанала да съществува. Той беше сам .

Това беше чувство, което би могло да подлуди човек.

Но на Еруъл му харесваше.

— Най-после сам! — извика той към звездите.

— Да — каза андроидът му, който се изправи бързо и се насочи застрашително към него. — Най-после сам.

© 1957 Робърт Шекли

© 1997 Рени Димитрова, превод от английски

Robert Sheckley

Alone at Last, 1957

Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Издание:

„Мириам“ ЕООД, София, 1997

ISBN: 954-9513-05-X (т.3)

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8986]

Последна редакция: 2008-08-27 08:00:00