Йежи Шеверски - Издири съпруга ми, Барлоу! (или Убийство по американски)

Замъкнах го обратно в стаята и го хвърлих на леглото. Строполи се като чувал с картофи и започна да скимти — тихичко и пронизително.

— А сега да си поговорим, миличък — казах. — Ако не искаш да ядеш още пердах…

— Няма да ти кажа нищо за Франк — зафъфли, — той ми е приятел. На никого не е направил нищо лошо…

Изсмях му се в муцуната.

— Ще говориш и още как. Много добре знаеш, че ще ми кажеш всичко. Не се перчи, излишно е. Жал ми е за теб и не искам да ти създавам неприятности…

— Няма да кажа! — Слабият протест продължаваше. — Няма…

Пристъпих към действие и след няколко минути вече беше изпълнен с желание да говори. Фирмата Питър Барлоу не обича да прилага този род методи, но нейният шеф и персонал в едно лице още повече не обича да седи зад решетките в ролята на заподозрян в убийство. Някой беше казал, че целта не бива да оправдава средствата. Може и да е имал право, но в този момент нямах настроение да дискутирам по въпроса.

И така, след прилагането на специалните средства си поприказвахме за Франк Митфорд. Времето течеше, хилядите очи забиваха от стените и тавана в нас своя мъртъв, разноцветен поглед, а ние говорехме ли, говорехме.

Научих някои доста интересни неща. Разбрах например, че Франк Митфорд е бил нещастен в брака си, разбрах, че пуши марихуана и нещо повече, разбрах, че днес се е обаждал по телефона на Джек Бовъри и му се е доверил, че умира от страх.

Имах известни трудности, когато поисках да науча откъде се е обаждал Франк Митфорд. По този въпрос господин Бовъри се опитваше да изкръшка. Приканих го да бъде разумен и приложих метода на деликатното убеждаване. Разбира се, помогна и след малко знаех откъде му е звънял Франк Митфорд.

Към края на разговора бях доста уморен. Наместих Бовъри да си легне удобно и му подадох чаша вода.

— Сбогом, братче — рекох. — И благодари на бога, че не съм от най-бесните, щото иначе яко щеше да си изпатиш. Засега няма да докладвам за наркотиците. Но не забравяй, че винаги мога да променя решението си. Имай го пред вид и си почивай.

Преди да изляза, свърших още една работа — прерязах кабела на телефона му. Предпочитах да не се обажда на Франк.

Беше вече късно. Над града отдавна беше паднал гъст, влажен мрак, обаче все още се усещаше задухът от деня, затаил се и вътре в колата ми. Паркирах край тротоара, запуших и се замислих. Мислех си за Франк Митфорд и за жена му, за момичето, застреляно между очите с куршум от моя пистолет, за нещастния наркоман, който издрънка всичко за своя най-близък приятел. После си помислих за лейтенанта — човекът, който ми подари едно денонощие.

Стигнах до извода, че е крайно време да поговоря с лейтенант Дълт. Включих двигателя и подкарах към най-близката телефонна кабина.

По това време лейтенант Дълт сигурно си беше у дома. По една случайност знаех телефонния му номер.

Дълго време никой не вдигаше слушалката. Вече бях готов да се откажа, когато чух женски глас:

— Ало?

— Добър вечер, Айрис — казах. — Питър се обажда, дай ми Саймън на телефона…

— О, ще ти се обади с огромно желание — заяви тя след кратко колебание, а в гласа й прозвуча странна неприязън.

Почаках още малко и чух в слушалката пресипналия глас на лейтенант Дълт:

— Къде си сега, Питър?

Не считах за необходимо да го информирам.

— Не е важно. Слушай, имам да ти кажа нещо…

Дълт ме прекъсна не особено деликатно:

— И аз искам да ти кажа много неща, мръсен, скапан нехранимайко! Кажи ми къде си, за да дойда и да те направя на пестил!

Реакцията на лейтенант Дълт никак не ми допадна. Опитах се кротко да спра изригването му:

— За какво говориш, Саймън? Какво е станало?

— И ти се осмеляваш да ме питаш какво е станало?! Стана то, каквото стана! Представи си, мръсен хитрецо, възможно най-лошото! Преди два часа бях снет от длъжност. По искане на окръжния прокурор!

— Ужасно съжалявам, Саймън, но какво общо имам аз с това?

— И още питаш! Снеха ме, защото съм те пуснал от ареста, дрисльо мръсен!

В телефонната кабина беше горещо като в турска баня. Изтрих потта от челото си и разхлабих възела на вратовръзката. Шапката ми се килна на тила. Усещах как се залепва за косата. На другия край на жицата лейтенант Дълт псуваше все по-яростно. Ако гласът можеше да убива, вече щях да бъда един обезобразен мъртвец. Толкова обезобразен, че щяха да си имат сериозни трудности при идентифицирането на трупа. Почаках търпеливо, докато лейтенант Дълт млъкне за секунда, поемайки си дъх, и се напъхах в средата на поредната му ругатня: