Йежи Шеверски - Издири съпруга ми, Барлоу! (или Убийство по американски)

— Не е въпросът само за огърлицата — изръмжа моята бъдеща работодателка. — Искам освен нея да получа обратно и съпруга си. Побеснявам, като си помисля за онази пачавра!

— Ще се постарая да уредя и това. Сигурно ще мога да го убедя да се върне, ако наистина е свил перлите. Но действително ли държите толкова много на него? Вероятно сега той ще се шубелиса, понеже можете да го натикате в пандиза, и кротко-кротко ще се върне у дома. Обаче ще ви намрази адски и ще се чупи после при първия удобен случай — когато няма да има с какво да го държите в шах…

— Не е ваша работа какво ще стане след това, ясно ли е? Сега за сега имам намерение да ви изплатя няколко стотачки, за да го накарате да се върне в къщи и да ми донесе огърлицата в зъбите си…

— Ваша воля. Както искате, госпожо. Но ако се разбираме аз да се заема с тази работа, ще трябва да ми кажете нещо повече за съпруга си, за онази пачавра и за огърлицата.

И тя ми разказа за съпруга, пачаврата и огърлицата. Записах си туй-онуй. После ми даде аванса. Поблагодарих, сбогувах се и си тръгнах. Към края на посещението ми тя явно проявяваше признаци на нервност и чакаше с нетърпение да си отида.

Паркирах колата до един малък бар на една от пресечките на Сънсет. От сутринта нищо не бях ял, нищо не бях пил и червата ми куркаха от глад. В същото време се потях като в турска баня, защото времето беше адски хубаво и на небето не се виждаше нито едно облаче. Не помня колко пъти си изтривах челото с носната кърпа, но сега вече можех да я изстискам. Въпреки това по пътя не се отбих никъде да глътна едно уиски или кока-кола. Карах през усмърдените от бензинови пари улици право към този бар. Обичам да си върша солидно работата, с която съм се заел, а знаех, че преди да започна да правя каквото и да било, трябва да поприказвам с Джо Карпрайт.

Не се излъгах. Той седеше в бара и се клатеше ритмично над празната чаша. Невиждащият му поглед шареше по стената отсреща, по бара, зад който се разпореждаше дребен прегърбен барман, и по телевизора в ъгъла.

Седнах на масата му срещу него и за поздрав докоснах с пръст периферията на шапката си. Той не отговори. Все едно, че ме нямаше. Поръчах двойно уиски за него и за себе си, както и кока-кола и сандвичи само за себе си.

Вдигнахме чашите. Започнах да ям. Когато свърших, казах му:

— Слушай, старче, имам клиентка. Искам да науча това-онова за нея. Казва се Митфорд. Госпожа Ийв Митфорд.

Джо се замисли, което се изрази в набръчкване кожата на челото му. После рече:

— Поръчай ми още едно двойно.

Поръчах уиски и за двама ни и търпеливо зачаках да чуя какво ще ми каже. Вече бях сигурен, че съм попаднал на подходящия човек и че ще получа необходимата информация. Джо никога ке искаше да го почерпиш втори път, ако си знаеше, че няма какво да ти каже. А имаше много за казване. Цели двадесет години беше работил като репортер в „Лос Анжелос таймс“, а притежаваше феноменална памет. Когато преди пет години го изхвърлиха от вестника, той се закотви твърдо в този бар и започна да дава всевъзможна информация на интересуващите се. Разбира се, срещу съответно заплащане.

Отпи няколко глътки, изтри устата си с длан и започна:

— Плащай, синко. Случайно знам нещичко за тази мадама.

Извадих от портфейла си петдоларова банкнота и я оставих до чашата му.

Той погледна парите и направи кисела физиономия.

— Не си особено щедър, синко.

— И аз съм в нужда. Не мога да ти дам повече.

Въздъхна тежко и кимна. Очите му останаха неподвижни и безцветни като водата в дълбок кладенец, от който никой не черпи.

— Тежки времена настанаха, синко. Но хайде, от мен да мине. Мадамата е твърда като стомана. Поне така казват хората. Дълги години се въртяла на борсата. Натрупала доста мангизи. Била късметлия и хабер си нямала от това, което някои люде наричат скрупули. Когато й чукнали петдесетте, се оттеглила от бизнеса. И се омъжила.

— Едва тогава ли?

— Да. Преди това си имала няколко момчета за леглото, така, от време на време. Но не кой знае колко често. Дъската започнала да й хлопа чак когато й чукнал половин век. Купила си мъж, Франк Митфорд…

— Какво знаеш за него?

— Пресъхна ми гърлото.

Поръчах още по едно питие. Отпихме.

— Този Франк е някакъв непризнат художник. Преди не знам колко време е имал изложба в Ню Йорк. Но не била приета добре. Май критиците го заяли. Тук пристигна преди три години. Искаше да започне работа в Холивуд. Ама пак не успя. И сигурно щеше да пукне от глад или да се захване с почтена работа, ако не беше тази мадама, която си го купи за съпруг. Беше се побъркала на тема Франк.