Елън Шрайбер - Танц с вампир

— Ако ти кажа нещо — започнах. — И те накарам да обещаеш да не казваш на никого дори на семейството си и Мат, ще го направиш ли?

Вместо Беки енергично да кимне с глава, тя захапа лакирания си в червено нокът и се замисли. И мислеше. И мислеше.

— Това не е тест с избираем отговор. Просто е или „да“, или „не“! — казах и рязко.

— Е, малко по-сложно е.

— Кое му е сложното? Или можеш да пазиш тайна, или не можеш.

— Просто не съм сигурна.

— Аз съм най-добрата ти приятелка. Трябва да пазиш тайни, когато те помоля.

— Знам… права си, но…

— Казвала съм ти хиляди неща, и преди това никога не е било проблем.

— Това беше преди — призна тя.

— Преди кое?

— Преди Мат да влезе в живота ми. Не мисля, че е здравословно да имам тайни от него.

— Тези тайни нямат нищо общо с него.

— Ами ако се изпусна?

— Не можеш да се изпуснеш. Това е най-тайната от всички тайни. Не си ли поне любопитна?

— Бих се чувствала глупаво, ако крия нещо от него.

Ревнувах леко от внезапната й вярност към Мат, щом това значеше, че оставя мен — най-добрата й приятелка, сама в мрака.

— Мислиш ли, че той ти казва всичко? — продължих в резкия тон. — От момента, в който става до секундата, в която си ляга? Всяка мисъл, която му минава през главата? Всяка песен, която е слушал?

— Това си е негов избор. Пък и наистина вярвам, че ми казва всичко — каза уверено, точно когато Мат се присъедини към нас.

— Не би трябвало да ти го казвам, — започна Мат — но някои от момчетата от футболния отбор направиха лимонада за бала.

Беки се усмихна и ми хвърли победоносен поглед.

Беше права. Щях да отнеса тайната си в гроба.

Същата вечер, когато пристигнах пред портите на Имението, обикновено чакащия ме вампир не се виждаше. Прекосих алеята за паркиране в черно-бялата си раирана блуза, черна пола с избродирани върху нея цветя, черни три-четвърти мрежести чорапи и чехлички Black Kitty Mary Janes.

Почуках на вратата със змиевидното чукче. Вратата на Имението остана неподвижна, сякаш взираща се в мен, пречейки ми да видя вампирската си половинка.

Знаех, че Александър премисля за нас.

Запътих се към страничния вход. Мерцедеса беше паркиран в гаража. Почуках отново, но никой не отговори.

Върнах се при предната врата и заудрях с юмруци по дървената врата.

Можех да чуя как вратата на Имението се отключва и бавно се отворя. Джеймсън подаде глава.

— Госпожице Рейвън, изненадан съм да ви видя.

— С Александър трябваше да се срещнем при портата.

— Мислех, че знаете госпожице Рейвън, Александър замина.

Замина? Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще падне между буренясалите пукнатини на порутените стълби водещи към прага на Имението.

— Върнал се е в Румъния? — попитах с разстроен глас.

— Не, излезе за вечерта. Мислех, че има среща с вас.

— И аз.

Джеймсън изглеждаше притеснен:

— Александър се държеше странно тази вечер.

— Има някого другиго, при когото ходи, когато се чувства в беда. Мисля, че знам къде е — казах.

— Да ви закарам?

— Би било прекрасно!

Джеймсън караше Мерцедеса толкова бавно, все едно, че го буташе с крака.

Реших, че докато стигнем до Александър ще точно толкова стара, колкото и зловещия човек.

Джеймсън най-накрая паркира пред гробището на Дулсвил.

— Връщам се след минутка.

Тичах между надгробните камъни, право към гроба на бабата на Александър.

Там, коленичил пред паметника, гаджето ми, слагаше букет от диви цветя на гроба.

— Александър…

Погледна ме, изненадан.

— Трябваше да се срещнем в Имението — казах.

— Изгубил съм представа за времето. Баба ми беше прекрасна жена. Беше различна от останалите в семейството, но винаги принадлежеше към нас. Напомняш ми на нея.

— Вече не искаш да сме заедно — откакто чу какво каза Валентин.

— Сега разбирам защо когато бяхме в беседката, ти каза че си ме харесвала такъв, какъвто съм. Притесняваше се Валентин да не каже нещо.

Кимнах.

— Това беше само един миг в пещерата. Ако знаех какво предстои, всичко щеше да е различно.

— Щеше ли?

— Не ми ли вярваш?

— Не вярвам на себе си. Допуснах те в света си прекалено бързо.

— Моля те, не го казвай.

— Никога не съм искал да те плаша.

— Аз, уплашена?

— Не искам да станеш като мен. Никога не съм те карал да се присъединяваш към моя свят. Не искам да се страхуваш, че ще го направя.

Придърпах го към себе си.

— Моля те, не говори такива неща. Ако имаше повече хора като теб, света щеше да бъде много по-добро място.