Тимоти Щал: Виж Рим и умри

— Ървин! Ървин Честър! Хей, Голямо момче, чуваш ли ме?!

Звената на веригите издрънчаха едно в друго, когато Честър се раздвижи. Едва сега Мат видя железните халки около ставите му. Към тях бяха закрепени вериги, които пък от своя страна бяха свързани с пръстени на стената.

„Гладиатор на боговете — ха!“ — помисли си с горчивина Мат. Държаха Ървин затворен като опасно за обществото животно! Тогава си спомни как Честър удряше Ларн с боздугана с шиповете и възмущението му малко се поизпари…

— Ървин, погледни ме! Ето ме! — Махна с ръка, за да привлече вниманието му. — Аз съм, Мат Дракс!

Продължителен, ревящ звук.

— Мммм… Ммммааад? — Честър вдигна глава, обърна към Дракс подутото си лице. Устните му се движеха безмълвно. Мина безкрайно дълго време, преди да произнесе следващите думи.

— Матю… Дракс?

— Да! Аз съм, старче!

— Кккак… кккакво… пправиш…?

— Добър въпрос — отвърна Дракс. — Нямам представа какво правя и как съм се озовал тук. А ти знаеш ли?

Поклащане на глава от другата страна на коридора. Движение, което причиняваше видимо усилие на Честър.

— Ннне… Катастрофирах. И… и тогава… — Повдигане на рамене. — По дяволите, не знам!

— Какво стана с Ханк? Ханк Уйлямс! И той ли е тук?

— Ханк… — Ървин Честър, види се, се заслуша в името като че ли не можеше да се сети за кого се отнася.

— Твоят щурман — опита се да му помогне Мат.

Главата на Честър се килна напред и за момент Мат си помисли, че е загубил съзнание. Когато тъмнокожият гигант отново вдигна глава, Мат схвана движението като такова, каквото си беше — неловко кимване.

— И Ханк ли го доведоха тук? — попита.

— Не… Избяга. Отпратих го, защото не можех да вървя. Бях заклещен в проклетия самолет. Отначало… Ханк ннне искаше, но аз му заповядах. Добър войник е момчето. — Честър нададе глух звук, нещо като нерадостен смях.

— Накъде отиде?

Повдигане на рамене. Дрънчене на вериги.

— Ннна север. Искаше да иде на север. Надявам се да е успял.

— А тебе са те открили сред останките — предположи Мат Дракс. — И после са те довлекли в Рим.

Отново онова кимване назад.

— Да. В древния Рим. — И отново този приглушен смях. Тогава Ървин Честър изглеждаше малко по-ведър и гласът му се разбираше по-добре, звучеше по-малко напрегнат.

— Мат… къде… сме попаднали? Какво става тук?

— Щеше ми се и на мен да знам — отвърна Дракс. — Колкото и невъзможно да звучи — запратени сме в бъдещето. Нямам представа колко надалеч, но твърде далеч. И светът… е обърнат с главата надолу. Проклетата комета, изглежда, напълно е заличила цивилизацията. И от нейните руини е израснало нещо ново, нещо ново старо…

Млъкна. Как да обясни нещо, което и самият той не разбира?

— Какво представляват онези типове, които наричат себе си богове? — попита вместо това. — Знаеш ли нещо за тях?

— Изроди с мания за величие — отговори Ървин Честър. Пълно куку. Но хората умират за тази подла банда. Древният принцип все още функционира — хляб и зрелища, разбираш ли?

— Козунак и камшик.

Мат се поколеба за момент, но после се осмели да зададе въпроса:

— Какво са направили с тебе?

— Дроги. — Лаконичен и твърд, като шибване с камшик дойде отговорът на Честър. — Самите те ги наричат „плодове на забранената градина“. Но става дума за гадни дроги, нищо повече. Природни анаболици, ако искаш да го чуеш малко по-безобидно. Но разлика няма.

— Къде се намират тези забранени градини?

— Дали ще повярваш или не — това са градините на Ватикана! Заблуждавам се, нали? Тези богове са се загнездили в някогашния Ватикан. Има нещо почти иронично в цялата тази работа… — По уродливото му лице пробяга някакво вълнение, може би ухилване.

Мат му отвърна. Тогава отново стана сериозен.

— Как си, Голямо момче?

— Голямо момче… — чу се като ехо гласът на Ървин. — Знаеш ли, мислех, че никога вече няма да чуя това име? Как ли съм? Силен както никога преди — отново се усмихна нещастно, — въпреки това се чувствам омърсен, командире. Но благодаря за проявения интерес.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Мат неочаквано.

— На кого го казваш? И какво си мислиш, колко ли пъти съм опитвал?

— Е и? Пак ли са те залавяли?

Честър поклати тромаво глава.

— Не. Не съм стигал дотам да приведа в изпълнение плановете си за бягство. С толкова ясно съзнание като сега съм бил рядко, знаеш ли? Най-често не представлявам нищо повече от едно… чудовище. — Погледна към Мат, погледът му беше празен, очите — влажни.