Уошингтън Ървинг - Авторът

Не е по силите ми да опиша нямото, но дълбоко въодушевление, с което съзерцавам внушителните манастирски развалини — да речем, на абатството Тинтърн, закътани в лоното на тиха долина, изолирани от околния свят, сякаш са съществували единствено за себе си; или на военни укрепления, като замъка Конуей, извисил се строг и самотен на скалистия хълм — едно празно място, но едновременно и заплашителен призрак на отминала мощ. Такива неща излъчват величие и униние, а според мене придават и необикновено очарование на пейзажа; така за първи път съзрях признаци за старостта на нацията и за упадъка на империята, видях доказателства за преходната и тленна слава на изкуството сред вечно обновената и плодоносна природа.

Всъщност обаче за’ мен всичко бе изпълнено със смисъл: навсякъде можеха да се проследят стъпките на историята; дъхът на поезията бе осветил тази земя. Изпитвах радостното свежо чувство на детето, за което всичко е непознато. Всяка обител, която съм видял, извиква в представите ми картина на нейните жители и техния живот — от имението на аристократа сред гордия покой на великолепните горички и уединени паркове до селската хижа със сламения покрив, малката градинка и отглежданите с любов орлови нокти. Мислех, че никога няма да се наситя на сладостта и свежестта на край, целия застлан с килим от зеленина, където всеки полъх носи аромата на дъхави ливади и на цъфнали живи плетове. Непрекъснато попадах на дреболии, свидетелствуващи за поезия — на цъфналия глог, маргаритката, игликата или на някое друго просто растение, което музата е надарила със свръхестествени свойства. Когато чух за първи път славеевата песен, бях опиянен не толкова от мелодичността на трелите й, колкото от сладостния рой изникнали спомени; никога няма да забравя вълнуващия екстаз, когато за първи път видях как се рее чучулигата, излетяла току изпод краката ми, понесла се в звучен полет към утринното небе.

Така прекосих Англия — едно пораснало дете, радващо се на всеки предмет — и на големия, и на малкия. Показвах учудване, невежество и простичка радост, които неведнъж караха моите по-мъдри и по-опитни спътници да ме гледат изненадано или с усмивка. Такава беше странната смесица от асоциации, връхлетяла върху ми, когато за пръв път наближавах Лондон. Едно от отколешните ми желания беше да видя тази велика столица. Толкова много бях чел за нея в книгите, държани от детските ми ръце, толкова много бях чувал за нея от околните, които бяха дошли от „старите земи“. Бях научил имената на улиците, площадите и обществените места преди тези на родния си град. За мене Лондон беше големият център на света, около който сякаш се въртеше всичко. Спомням си с какъв копнеж аз, още момче, съзерцавах една мъничка гравюра на река Темза, Лондонския мост и Сейнт Пол върху корицата на старо списание, или изгледа от Кенсингтънските градини — господата с триъгълни шапки и широки панталони и дамите с надиплените кринолини, — който бе окачен в спалнята ми; дори старата дърворезба, представляваща портата Сейнт Джордж, която открай време украсяваше корицата на „Джентълмънс магазин“, за мене не беше лишена от привлекателност; завиждах на странните наглед човечета, които сякаш се разхождаха под нейните арки.

Каква радост обзе сърцето ми, когато ми посочиха кулите на Уестминстърското абатство, извисяващи се над китните горички в парка Сейнт Джеймс, острите или сиви върхове, обвити в прозрачна синя мъгла! Не можех да съзерцавам този велик мавзолей на всичко най-славно в историята на прадедите ни, без да се разпалва въодушевлението ми. С каква страст изследвах всяко кътче на столицата! Не се задоволявах с тези места, които съставляват почтените търсения на учения пътешественик; с радост извиквах всички чувства на детството и исках да намеря това, което възприемах като чудо, когато бях момче. Лондонският мост, толкова познат от детската песничка; знаменитият паметник Гог и Магог 2 2 Огромни дървени статуи в Лондон, олицетворяващи два диви народа, които според библейската легенда ще опустошат земята преди Страшния съд. — Б.р. ; лъвовете в Тауър — всичко ми навяваше мили спомени за детските години и за добрите стари хора, вече починали, които шепнешком ми разказваха за тях, а аз с почуда слушах. Точно детският ми интерес се прояви, когато надникнах за пръв път в книжарницата на господин Нюбъри в църковния двор на Сейнт Пол — този извор на литературата. Първият човек, който в представите на моя детски ум бе идеал на величие и доброта, е господин Нюбъри. По това време той бе издател на всички книги с картинки и поради огромната си любов към децата не искаше да му се заплаща „нищо за хартията или за печата, а само пенс и половина за корицата“.

Читать дальше