Уошингтън Ървинг - Легенда за наследството на мавъра

Местният alcalde го изгледал с най-смразяващ поглед.

— Слушай, обвиняеми! — изревал той с глас, който накарал коленете на дребния gallego да се ударят едно в друго. — Слушай, обвиняеми! Няма нужда да отричаш вината си, защото всичко ми е известно. Бесилката е наградата, която заслужаваш за извършеното престъпление, но аз съм милостив и съм готов да се вслушам в разума. Човекът, убит в твоята къща, е бил мавър, неверник и враг на нашата вяра. Несъмнено, убил си го в пристъп на религиозна ревност. Затова ще бъда снизходителен; предай богатството, което си обрал, и ще потулим работата.

Клетият водоносец призовал всички светии да потвърдят невинността му. Уви! Никой не се появил, но дори да се били появили всичките до един, сановникът не би повярвал. Водоносецът разказал цялата история за смъртта на мавъра с недвусмислената простота на истината, но всичко било напразно.

— Продължаваш ли да твърдиш — попитал съдията, — че този мюсюлманин не е притежавал нито злато, нито скъпоценности, които са станали обект на твоята алчност?

— Надявам се да се спася, ваша милост — отвърнал водоносецът, — и затова ще ви кажа, че той нямаше нищо друго, освен една кутийка от сандалово дърво, която ми завеща като награда за услугата.

— Кутийка от сандалово дърво! Кутийка от сандалово дърво! — възкликнал съдията, а очите му заискрили при мисълта за скъпоценни камъни. — И къде е тази кутийка? Къде си я скрил?

— С ваше позволение — отвърнал водоносецът, — тя е в един от кошовете на магарето ми и винаги на разположение на ваша милост.

Едва бил изрекъл тези думи и пъргавият alguacil се спуснал навън и само след миг се появил с тайнствената кутийка от сандалово дърво. Съдията я отворил с трепереща от алчност ръка. Всички се надвесили над нея, за да видят съкровищата, които очаквали, че съдържа, но за тяхно разочарование вътре нямало нищо друго освен един пергаментов свитък, изписан на арабски, и парченце от восъчна свещичка.

Когато от осъждането на един човек нищо не може да се спечели, правосъдието, дори и в Испания, е склонно да прояви безпристрастност. Съдията, след като се успокоил от изживяното разочарование и разбрал, че в случая наистина не е имало никаква плячка, апатично изслушал обясненията на водоносеца, които били сравнени с показанията на жена му. След като по този начин се убедил в невинността му, го освободил от ареста. Дори нещо повече — разрешил му да си вземе и останалото от мавъра наследство — кутийката от сандалово дърво и нейното съдържание, като достойно заслужена награда за проявената човещина, но му задържал магарето, за да покрие разходите по делото.

И ето че нещастният дребен gallego отново бил докаран до необходимостта сам да си носи водата, тежко да се изкачва нагоре към кладенеца на Алхамбра с голяма глинена делва на рамото.

Докато пъшкал нагоре по хълма в зноя на лятното пладне, обичайното му добро настроение го напускало.

— Не alcalde, а куче — провиквал се той. — Да ограби на един бедняк средството му за препитание и най-добрия му приятел на този свят!

След което, при спомена за любимия другар в труда, започнал да излива цялата си душевна мъка.

— О, мое любимо магаре! — възклицавал, поставял товара върху някой камък и избърсвал потта от челото си. — О, мое любимо магаре! Сигурен съм, че мислиш за стария си господар! Сигурен съм, че ти липсват глинените делви, клето животно!

За да направи страданието му още по-силно, когато се прибирал, жена му го посрещала хленчеща и недоволна. Сега тя била в много по-изгодно положение от него, тъй като го била предупредила да не проявява по такъв нечувано глупав начин гостоприемството си, което му докарало всички тези нещастия. И като всяка многознайка използувала и най-дребния повод, за да му навира в очите своята далеч по-голяма проницателност. А всеки път, когато децата нямало какво да ядат, или се нуждаели от нови дрехи, тя злобно заявявала: „Вървете при баща си. Той е наследник на крал Чико от Алхамбра. Накарайте го да ви помогне с всесилната кутия на мавъра!“

Случвало ли се е някога смъртен да бъде така жестоко наказван, защото е извършил добро дело? Клетият Перехил страдал и тялом и духом, но все още покорно понасял подигравките на жена си. Най-после една вечер, след като бил работил цял ден в знойния пек и тя отново започнала да му натяква, той изгубил търпение. Не се осмелил да й отговори, но погледът му се спрял върху кутийката от сандалово дърво, която стояла върху полицата с полуотворен капак и като че ли се присмивала на раздразнението му. Той я грабнал и възмутено я хвърлил на пода.