Уошингтън Ървинг - Легенда за принц Ахмед ал Камел (Или странствуващия влюбен)

— Погледнете — извикал бухалът — древното и славно Толедо, град, известен със своите старини. Погледнете тези прочути дворци и кули, посивели от времето и обвити в легендарно величие, където много от моите предци са размишлявали.

— Пфу! — извикал папагалът, прекъсвайки тържествената реч на този екзалтиран любител на старините. — Какво ни интересуват тези старини и легенди или пък твоето родословие? Погледни нещо по-подходящо: погледни тази обител на младостта и красотата, погледни най-после, о, принце, обителта на твоята дълго търсена принцеса.

Принцът погледнал накъдето му сочел папагалът и на единия бряг на Тахо видял величествен дворец, който се издигал сред прекрасна долина. Мястото точно отговаряло на описанието на гълъба — там бил оригиналът на портрета. Сърцето му се разтуптяло. „Може би в този миг — мислел си той — красивата принцеса се забавлява под тези прохладни беседки или с лека стъпка пресича прекрасните тераси, или си отдъхва под високите сводове.“ Като се взрял по-внимателно, забелязал, че стените около градината са толкова високи, че никой не може да ги прехвърли, а около тях обикаля многобройна въоръжена стража. Тогава се обърнал към папагала.

— О, най-способен сред птиците, ти притежаваш дарбата да говориш с човешки глас. Прелети над тези стени, потърси идола на душата ми и й кажи, че принц Ахмед, един странствуващ влюбен, направляван от звездите, е дошъл до цъфтящите брегове на Тахо, за да я потърси.

Папагалът, горд с посредническата си мисия, се насочил към градината, прехвърлил високите й стени и след като полетял малко над горички и морави, кацнал на балкона на един павилион, надвиснал над реката. И тук, надничайки през прозореца, зърнал принцесата, която се била излегнала върху ложето си, взирала се в някакъв лист, а сълзите бавно се търкаляли по бледите й страни.

Той почистил перата си, нагласил яркозелената си одежда, вирнал качулката си и грациозно кацнал до нея. После нежно й проговорил:

— Избърши сълзите си, прекрасна принцесо. Дошъл съм да утеша сърцето ти.

Принцесата се стреснала от гласа му, но след като се обърнала и видяла само едно зелено птиченце, което тромаво се кланяло, казала:

— Уви! Каква утеха можеш да ми донесеш ти? Нали виждаш, че си само една малка птичка?

Папагалът се обидил от този въпрос.

— През живота си съм донесъл утешение на много красиви дами — отвърнал той, — но да оставим това. Сега изпълнявам кралска мисия. Знай, че Ахмед, принцът на Гранада, е дошъл да те търси и че в този момент станът му се намира върху благоуханните брегове на Тахо.

При тези думи очите на красивата принцеса заблестели по-ярко дори от диамантите в короната й.

— О, най-мило папагалче — извикала тя, — наистина са радостни известията ти, тъй като се изтощих, поболях и уморих почти до смърт, измъчвана от съмнения във верността на Ахмед. Върви при него и му кажи, че думите на писмото му са се запечатали в сърцето ми, а стиховете му са били храна за душата ми. Кажи му обаче, че трябва да е готов да докаже своята любов със силата на оръжието. Утре е моят седемнайсети рожден ден и кралят, моят баща, организира голям турнир. Не един принц ще участвува в него, а победителят ще получи за награда ръката ми.

Папагалът отново разперил крила, префучал през горичките и отлетял натам, където принцът чакал неговото завръщане. Възторгът, в който изпаднал Ахмед, когато разбрал, че е намерил оригинала на обожавания от него портрет и че е намерил принцесата обичаща и вярна, могат да разберат само онези привилегировани смъртни, които са имали щастието да осъществяват мечтите си и да превърнат една сянка в плът. Имало обаче нещо, което помрачавало радостта му — предстоящият турнир. Всъщност по бреговете на Тахо вече проблясвали доспехите и ечали тръбите на многобройните рицари, които, заобиколени от пъстри свити, гордо яздели към Толедо, за да участвуват в церемонията. Същото предзнаменование, което насочвало съдбата на принца, направлявало и живота на принцесата и до седемнайсетия й рожден ден тя била затворена от света, за да я предпазят от нежни сърдечни страсти. Отшелничеството обаче вместо да намали, увеличило славата на прелестите й. Няколко влиятелни принца си съперничили за ръката й, затова баща й, крал, прочут с невероятното си лукавство, за да не си създаде врагове, като прояви предпочитание, избрал оръжието за арбитър. Сред съперниците имало много, известни със силата и юначеството си. Какво не щастие за клетия Ахмед, който бил невъоръжен и необучен в рицарското изкуство! „Ех, такъв ми бил късметът — казал той, — да бъда възпитан в самота под надзора на философ! Каква е ползата от алгебрата и философията във въпросите на любовта? Уви, Ибен Бонабен! Защо пропусна да ме научиш да си служа с оръжие?“ Като чул това, бухалът прекратил мълчанието си, но като встъпление към тирадата си възкликнал набожно, понеже бил благочестив мюсюлманин.