Уошингтън Ървинг - Легенда за принц Ахмед ал Камел (Или странствуващия влюбен)

— Аллах акбар! Велик е аллах — извикал той — и всички тайни са в ръцете му. Единствен той управлява съдбата на владетелите! Знай, принце, че по тази земя има много загадки, скрити от всички с изключение на онези, които като мен са способни да търсят познанието в тъмнината. Затова ще ти кажа, че в близката планина има пещера и в тази пещера има желязна маса и върху тази маса лежат вълшебни рицарски доспехи, а до масата стои омагьосан жребец, затворен там от много векове.

Принцът го гледал с удивление, а бухалът примигнал с огромните си кръгли очи, изправил ушичките си и продължил:

— Преди много години придружавах баща си, който беше тръгнал да наобиколи владенията си по тези места. Тогава отседнахме в тази пещера и така научих тайната. Тя се предава от поколение на поколение в нашето семейство. Аз съм я чувал от дядо си, когато бях още съвсем малко бухалче. Доспехите били собственост на някакъв мавритански магьосник, който потърсил убежище в тази пещера, когато християните превзели Толедо. Преди да умре, направил такава магия, че единствено мохамеданин да може да използува оръжието и жребеца му, и то само от зори до пладне. Който обаче ги използува през това време, ще победи всичките си противници.

— Достатъчно, да тръгваме да търсим пещерата! — извикал Ахмед.

Воден от невероятния си наставник, принцът намерил пещерата дълбоко в недрата на непристъпните канари, които се издигат над Толедо; и само острите очи на бухал — любител на старините, можели да открият входа й — Едно вечно горящо кандило разпръсквало тържествена светлина наоколо. Върху желязната маса в средата на пещерата лежали вълшебните доспехи, отстрани било подпряно копието, а до него стоял арабски жребец в пълно бойно снаряжение, но неподвижен като статуя. Доспехите били излъскани и блестели както някога; жребецът изглеждал толкова добре, сякаш току-що се е завърнал от пасището и когато Ахмед го потупал по врата, той ударил с копито в земята и така силно изцвилил от радост, че сводът на пещерата потреперил. И така, щедро получил „доспехи да носи и кон да язди“, принцът решил да предизвика съперниците си в предстоящия турнир.

Съдбоносната сутрин настъпила. Арената за двубоите била готова. Тя се намирала в така наречената Vega, или равнина, точно под изсечените в скали стени на Толедо, където за зрителите били издигнати специални платформи и покрити със скъпи гоблени и заслонени от слънцето с копринени навеси. Всички красавици на царството се били събрали в тези галерии, а отдолу яздели накичени с пера рицари, обкръжени от пажове и оръженосци, сред които се откроявали принцовете, които щели да се сражават в турнира. Всички красавици обаче били засенчени, когато принцеса Алдегонда се появила в кралската ложа и за пръв път се показала пред очите на смаяния свят. Тълпата удивено зашепнала при вида на съвършената й красота, а принцовете, кои го били кандидати за ръката й само защото вярвали в слуховете за нейните прелести, сега изпитали десеторно по-силно желание да се бият.

Принцесата обаче изглеждала разтревожена. Страните й ту поруменявали, ту бледнеели, а очите й трескаво и разочаровано оглеждали обкичената с пера рицарска тълпа. Тръбачите тъкмо щели да известят началото на двубоя, когато глашатаят съобщил, че е пристигнал неизвестен рицар, и Ахмед излязъл на бойното поле. Върху тюрбана си имал стоманен шлем, обсипан със скъпоценности; бронята му била инкрустирана със злато; ятаганът и кинжалът му били дело на най-добрите майстори от Фес и блестели от безценни камъни. На рамото си носел кръгъл щит, а в ръка държал копието, в което се криела вълшебната сила. Покривалото на арабския му жребец било богато извезано и се влачело по земята, а гордото животно танцувало, душело въздуха и цвилело от радост, че отново вижда рицарски турнир. Благородният и изтънчен вид на принца привлякъл всички погледи и когато обявили прозвището му „Странствуващия влюбен“, всеобща възбуда и вълнение обзели прекрасните дами в галериите.

Когато обаче Ахмед поискал да участвува в състезанието, не го допуснали до арената. Казали му, че турнирът бил само за принцове. Той обявил името и ранга си. „Още по-лошо!“ — бил мохамеданин и не можел да участвува в турнир, в който наградата била ръката на християнска принцеса.

Съперниците го наобиколили с надменен и заплашителен вид, а един от тях, с херкулесовско телосложение и нахално държание, се присмял на крехкото му младежко тяло и обсипал с подигравки пламенното му прозвище. Принцът се разгневил и предизвикал съперника си на двубой. Двамата се отдалечили, обърнали се и полетели един срещу друг, но още щом магическото копие докоснало грубия присмехулник, той бил съборен от седлото. Тук принцът би трябвало да спре, но уви! — имал си работа с демонични кон и доспехи; влезнели ли веднъж в бой, нищо не можело да ги спре.