Уошингтън Ървинг: Легенда за арабския астролог

— О, мъдри сине на Абу Аюб — възкликнал Абен Хабуз, тръпнещ от нетърпение. — Ти наистина си пътувал много и си видял и научил чудни неща. Направи ми такъв рай и поискай каквато и да е награда, дори половината от моето царство.

— Уви! — отвърнал другият. — Ти знаеш, че съм стар човек, при това философ, и лесно се задоволявам. Единствената награда, която искам, е първото товарно животно, което мине през омагьосаната порта на този дворец, заедно с товара му.

Монархът с радост приел това скромно искане и астрологът се заловил за работа. На върха на склона, точно над подземната му обител, той наредил да издигнат голяма кула с укрепен проход в средата.

Имало външно преддверие с висока арка, водеща към портал, защитен от здрави врати. В средата на каменния му свод астрологът саморъчно изобразил огромен ключ, а в средата на външната каменна арка в преддверието, която била по-висока от тази на портала, издялал исполинска ръка. Това били всесилни талисмани, над които мъдрецът изрекъл много заклинания на непознат език.

Когато този вход бил привършен, за два дни той се затворил в астрологическата си зала, погълнат от тайни магически заклинания, а на третия ден се изкачил на хълма и прекарал деня на върха му. Късно през нощта слязъл и се явил пред Абен Хабуз.

— Най-сетне, кралю, завърших делото си. На върха на хълма се издига един от най-прекрасните дворци, създавани някога от човешки ум и пожелавани от човешко сърце. В него има разкошни зали и галерии, великолепни градини, хладни фонтани и уханни бани, с една дума цялата планина е превърната в рай. Като иремските градини, една силна магия го крие от погледа на всички смъртни, с изключение на тези, които притежават тайната на талисманите му.

— Достатъчно! — извикал радостно Абен Хабуз. — Утре сутринта при изгрев слънце ще се качим и ще влезем.

Щастливият монарх спал малко тази нощ. Едва що слънчевите лъчи започнали да играят по заснежения връх на Сиера Невада, когато той възседна коня си и само с неколцина придружители се отправил по стръмна тясна пътека нагоре към върха на възвишението. До него на бял кон яздела готската принцеса; по цялата й дреха блещукали скъпоценни камъни, а на шията й висяла сребърната лира. От другата страна на краля вървял астрологът, като се подпирал на тоягата с йероглифите, тъй като никога не яздел кон.

Абен Хабуз погледнал в очакване да види как кулите на двореца блестят пред него и потърсил с очи терасовидните градини, потънали в зеленина, да се простират по височините, но все още нищо такова не се виждало.

— Такава е тайната и такъв е ключът към това място — казал астрологът, — че нищо не можеш да различиш, докато не преминеш омагьосаната врата и то не стане твое владение.

Като приближил входа, астрологът спрял и посочил на краля тайнствената ръка и ключа, издялани върху портала и арката.

— Това — казал той — са талисманите, които пазят входа към рая. Докато онази ръка не се протегне и не грабне ключа, нито силата на простосмъртен, нито магия могат да надвият господаря на тези планини.

Докато Абен Хабуз със зяпнали уста и мълчаливо удивление гледал тези тайнствени талисмани, конят на принцесата минал напред и я понесъл през портала в самият център на укрепения проход.

— Погледни! — извикал астрологът. — Обещаната ми награда: първото товарно животно, което премине през омагьосаната врата, заедно с товара му.

Абен Хабуз се усмихнал, защото помислил, че старецът се шегува, но когато разбрал, че говори сериозно, сивата му брада затреперала от негодувание.

— Сине на Абу Аюб — казал той твърдо, — какви са тези двусмислици? Ти знаеш значението на обещанието ми: първото товарно животно, което мине през този портал, заедно с товара. Вземи най-силното муле от моите конюшни, натовари го с най-скъпите съкровища и то ще бъде твое, но не смей да се домогваш до тази, която е насладата на моя живот!

— Нима ми е нужно богатство? — извикал презрително астрологът. — Нима не притежавам книгата на познанието на Мъдрия Соломон, посредством нея и ключа към всички тайни съкровища на света? Принцесата е моя по право — ти даде кралската си дума. Настоявам, че тя ми принадлежи.

Принцесата погледнала високомерно от своя кон и на розовите й устни се появила лека презрителна усмивка, като чула как двамата белобради старци се карат кой да притежава младостта и красотата й. Гневът на монарха взел връх над разума му:

— Подъл бедуине! Ти може да владееш много изкуства, но знай, че твоят владетел съм аз и не се осмелявай да си играеш със своя крал.