Харлан Елисън - Нямам уста, че да викам

Чух неистовия вик на Хелън:

— Не, Бени! Не бива! Да вървим, Бени. Моля те, не трябва!

Сега осъзнах, че отдавна чувам бърборенето на Бени, като не обръщам внимание на думите:

— Ще се измъкна, ще се измъкна, ще се измъкна…

Повтаряше ги непрекъснато. Маймунското му лице се бе смръщило в пристъп на блажен възторг и в същото време сееше печал. Радиационните изгаряния, с които ЯМ го награди по време на празника, се пресичаха с много бледорозови бръчки; от нас петимата той беше най-щастлив, „изключи“ и отдавна не възприемаше ставащото.

И макар да можехме да ругаем ЯМ-а, както ни се харесваше и да изготвяме тайни планове за разтопяване на секциите му, за киселинна обработка на платките, късо в електрическите вериги, разбиване на парчета на предпазните стъкла, то знаехме, че компютърът не би ни позволил опитите за бягство да успеят. Когато се опитах да хвана Бени, той се изхлузи, запълзя по една секция от паметта и падна по гръб в кош пълен с излезли от строя елементи. За миг сякаш се вцепени и стоеше на колена като шимпанзето, на което ЯМ-ът го бе направил да прилича.

После подскочи високо, хвана се за проядената от ръжда стоманена летва и започна да се катери по нея с маймунска ловкост като си помагаше с краката, докато не стигна един издатък на шест метра височина.

— Ой! Тед, Нимдок, моля ви, помогнете му, свалете го от там… — плесна с ръце Хелън и изведнъж млъкна. В очите й имаше сълзи.

Прекалено късно. Никой от нас не би искал да е до него, когато ще стане това, което трябваше да стане. Освен това ние като-че ли виждахме през нея и разбирахме, какво я тревожи: когато Бени полудя, ЯМ преобрази не само лицето му. Един орган в маймуната Бени започна да превъзхожда нашите по размери и това на Хелън й харесваше! Тя както преди ни обслужваше, но с него й се нравеше повече. О, Хелън, ти си на своя пиедестала, чиста по природа, стерилно чистата Хелън! Каква гадост.

Хористър й удари една плесница. Тя тежко грохна на земята, но не отмести поглед от бледия и безумен Бени и заплака. Плачът й бе основно средство за самозащита. Ние бяхме свикнали с него още преди седемдесет години. Хористър я натресе с крак в ребрата.

И тогава възникна звукът. Или бе светлина? Наполовина звук и наполовина светлина, нещо сияещо в очите на Бени, ритъм и звук, и все по-силно, и все по-силно, с мрачна тържественост и ослепяваща яркост, полусветлина полузвук… Темпото нарастваше. Сигурно това бе придружено с болки, които с всеки миг се засилваха, защото Бени зави като ранено животно. Отначало тихо, когато светлината беше още смътна и звукът глух и слаб, а после силно. Плещите му се наведоха и гърбът преви така, сякаш се готвеше за скок и той като изправен на два крака борсук скръсти ръце на гърдите си. Главата му климна настрани. Тъжната маймунска муцунка се изкриви от болка. А звукът избликващ от очите му стана ясен и Бени зави силно и много високо. Запуших с длани ушите си, но звукът проникваше през тях и тялото ми се тресеше от болката, сякаш по гол но иначе здрав зъбен нерв бодяха с игличка.

Неочаквано Бени се изправи. Стоеше на перваза до стената и изведнъж рязко, кота марионетка подскочи. Светлината се заизлива на струйки от очите му. Звукът нарастваше и явно се приближаваше към някаква немислима граница. Бени падна с лицето надолу и с грохот се стовари на стоманените плочи на пода. Така и остана да лежи, като се гърчеше неистово и светлината се разтичаше наоколо.

След малко светлината потече обратно, звукът затихна, а Бени остана да лежи и жално да скимти. Очите му приличаха на блато с обвивка. Гнойна обвивка от желе. ЯМ го беше ослепил. Хористър, Нимдок и аз… се извърнахме, но успяхме да забележим израза на облекчение на разгорещеното и загрижено лице на Хелън.

Пещерата в която се разположихме бе залята с изумрудена светлина. ЯМ ни бе отделил едно изгнило дърво и ние седяхме и го горяхме, допрели се един до друг край слабия и жалък огън, седяхме и си разказвахме разни истории, та обреченият на мрак Бени да не плаче.

— Какво значи „ЯМ“?

Всеки от нас вече бе отговарял на този въпрос хиляди пъти, но Бени отдавна бе забравил това. Този път отговори Хористър:

— Отначало е означавало Ядрен Манипулатор, после, когато създателите са усетили опасността — Ядро на Машината, Яростта на Маниака, Ядрената Майка… но вече нищо не били в състояние да променят, а накрая и той самият започнал така да се нарича… от гордост, че… cogito ergo sum… Мисля, следователно съществувам.