Харлан Елисън - Момчето и неговото куче

— Ей, приятелю, чуй ме. Аз също искам няколко неща: да ям, да не ме боли хълбока и да се махна от това място. Напълно възможно е бандата да продължи забавата си и да се върне още веднъж да провери.

— Успокой се, де! Всичко това може да се направи. Но не означава, че момичето не може да дойде с нас.

— Виж ти, какви нововъведения. Превръщаме се в светата… хм, храбрата троица, а?

Започнах да излизам от себе си.

— Ти започваш да говориш като пудел! — изръмжах и вдигнах ръка да му дам урок.

Той не мръдна. Ръката ми сама падна. Никога не бях бил Блейд.

И не исках сега да започвам.

— Извинявай — каза той тихо.

— Нищо, всичко е наред.

Спогледахме се продължително.

— Вик, ти си отговорен за мен, знаеш ли го!

— Не е нужно да ми напомняш това!

— Моля, дойде време да ти напомня. И още нещо да напомня. Като този случай, когато онзи, от радиационната яма, изкочи иззад ъгъла и се опита да те хване.

Трепнах. Онзи кучи син бе целия зелен, покрит с някакви светещи лишеи. Едва не повърнах при спомена за това.

— И аз го нападнах, нали?

Кимнах. Което е вярно, е вярно, приятелю.

— Аз също можех да се облъча порядъчно и да умра. И всичко щеше да бъде свършено за мен, нали?

Отново кимнах. Блейд здраво ме настъпи. Не обичах, когато ми напомняха такива случаи — винаги се чувствувах виновен. Ние с Блейд всичко вършехме петдесет на петдесет. Той добре го знаеше.

— Но аз все пак го направих, нали?

Спомних си, как пронизително пищеше онова зелено създание.

— Добре де, добре. Не ме ядосвай. Или, може би, ти искаш да преразгледаме нашето споразумение?

Сега той избухна:

— Може би наистина следва да го направим! Дяволски тъпак!

— Скрий си езика, кучи сине, или ще усетиш нещо по задника си!

Внезапно и двамата заедно замълчахме и седяхме без да говорим около петнадесет минути. Накрая аз поотстъпих малко и заговорих меко и успокояващо. Винаги съм бил честен с него, такъв ще бъде и занапред, казвах му, на което песа ми отвърна, че нека бъде така, защото той познава няколко оправни соло, обитаващи града и те с радост ще вземат такова куче като него. На това отвърнах, че не обичам да ме заплашват и нека не предприема невярна стъпка, иначе лапите ще му изпочупя. Той се разяри и изчезна.

— Дявол да те вземе! — извиках след него и се промуших в котела да си възстановя душевното равновесие с Джун.

Но когато вдигнах глава, тя вече ме чакаше с пистолет в ръка. Пиленцето ме прасна точно под дясното око и аз изключих, преди още да падна на пода.

— Предупреждавах те, че нищо добро не може да очакваш от нея — занарежда Блейд, когато се осъзнах.

Той наблюдаваше, как почиствам и дезенфикцирам раната си с йод и се захили, когато се намръщих. Навлякох си парцалите, събрах от дъното на котела запасната амуниция и се освободих от Браунинга в полза на по-мощния 06-и. После намерих още нещо, изглежда бе изпаднало от нейните дрехи.

Това бе малка метална пластинка, около три и половина дюйма дължина и един и половина ширина. По нея бяха изчукани ред цифри и разположени в безпорядък малки дупчици.

— Какво е това? — запитах Блейд.

Той погледна пластинката, помириса я и каза:

— Май трябва да е идентификационна картичка. Момичето с нейна помощ влиза и излиза от подземието.

Тези думи решиха всичко. Сложих я в джоба си и тръгнах към входа на спусковата шахта.

— Къде си тръгнал, по дяволите?! — зави Блейд зад мен. Върни се! Те ще ти убият! Албърт, кучи сине, върни се!

Продължих да крача. Необходимо ми бе да намеря тази кучка и да й разпилея мозъка. Дори да трябва за това да се спусна в подземието.

След час приближих шахтата, водеща надолу към Топек. От време на време ми се струваше, че Блейд върви по следите ми, като се старае да не се приближава. Беше ми все едно. Бях побеснял. Ето, пред мен бе входа — висок, прав, безлик стълб от черен блестящ метал. Диаметърът му бе около двадесет фута, а темето — напълно гладко. Просто калпак и нищо друго. Почти се допрях до него, затърсих по джобовете си и извадих пластинката. Изведнъж някой ме задърпа за десния крачол.

— Слушай, малоумнико! Не бива да се спускаш там!

Побеснях и изритах песа с крак. Той отново се върна.

— Изслушай ме!

Обърнах се и го изгледах с ненавист.

— Албърт…

— Наричат ме Вик, лизльо на яйца.

— Е, добре, добре, край на шегите. Вик — тонът му се смекчи. — Седни, Вик.

Направо кипях, но разбирах, че ни предстои сериозен разговор. Повдигнах плещи и се разположих до него.