Харлан Елисън - Уникална възможност

— Добре — съгласи се посетителят. — Давам три дни. Ако при моето завръщането бъдете все още… как беше… ерген, тогава…

Той драматично повдигна рамене и излезе.

Това трябваше да бъде Наоми Уинклър. Не защото беше бленът на сънищата му и не защото само с нея виждаше себе си на далечната планета — той просто не общуваше с други гаджета.

Трябва да се каже, че Милт Кловиц израстна като мамино синче. И преди, и след смъртта на майка си той не се замисляше много-много за околния свят. Бачкаше в рекламната агенция, четеше любимата си фантастика и животът му течеше премерено и безбурно.

Запозна се с Наоми, когато тя дойде като машинописка в транспортния отдел. Срещаха се рядко. И макар че на три пъти дори я целуна твърде несръчно, мисълта за брачен съюз изобщо не минаваше през главата му. Поначало женитбата не се вписваше в кръга на интересите му.

— Ало, Наоми? Аз съм, Милт. Аз такова… Мислих си дали пък няма да се съгласиш да вечеряме заедно? Да, разбирам те, събота и тъй нататък, но като се срещнем…

Милт никога не бе допускал, че може да говори толкова дълго и убедително. Рандевуто бе насрочено.

— Тук е много приятно, Милт. Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? Според мен тук е доста скъпо…

Не, ако я гледаш под ъгъл три четвърти, още повече при мъждукащата светлина на свещ, скрита зад бутилка, тя изглеждаше съвсем прилично. Косите й преливаха в тъмнокестеняво, кафявите й очи блестяха. Е, чертите на лицето бяха едни такива посмачкани, а носът — твърде обемист, но в дадения момент Милт не търсеше идеала. Милт търсеше половинка.

— Не се притеснявай, Наоми. Днешният ден е особен. Ако човек не се поохарчи за любимото си момиче…

Край, думата изхвърча. Беше време да се действа енергично.

— Истина е, Наоми. Твърде дълго потисках чувствата си. Аз те обичам…

— Ти? — Наома едва не се задави.

— Искам да се омъжиш за мен. Веднага.

Тя го гледаше в мълчаливо изумление.

— Не, не… Само не казвай, че почти не се познаваме. Това няма никакво значение. Моята любов стига и за двама ни. Само ми дай възможност да ти докажа…

Думите се лееха от Милт като планински поток. Трескаво пълнеше дробовете си с въздух и започваше веднага, без да й дава възможност да си отвори устата, като я уверяваше, увещаваше, чертаеше грандиозни планове за щастливото бъдеще, за децата, за големия гараж…

— Почакай де! — Наоми удари с юмрук по масата и чашите подскочиха. — Ти ми харесваш, Милт, и ако те познавах по-добре…

Милт ликуваше. Тя сдаде! Той грабна нейната доста дебела ръчичка и я стисна от мъжка страст. Наоми внимателно придърпа ръката си е каза:

— Дай ми възможност да си помисля, Милт.

— Ще ти се обадя утре заран — нетърпеливо рече Милт.

В полунощ той я изпрати до дома й и я дари великодушно с целувка между носа и горната устна.

В осем сутринта Милт позвъни. Гласът й беше сънен, а отговорът — кратък.

— Не.

— Не ли?

— Мисля, че трябва да почакаме. В края на краищата, няма закъде да се бърза…

— Няма ли? — изстена Милт. — Да знаеше само…

— Какво да знам?

— Колко те обичам. Ами че аз не мога да живея без теб! — възкликна той с неподправена искреност, ясно осъзнавайки цялата истинност на думите си.

— Нека все пак си помисля.

И тя си помисли. В девет вечерта телефонът на Милт звънна и Наоми Уинклър промълви заветната думичка.

— Добре. Само бих искала…

— Каквото искаш! — възторжено изрева Милт. — Искай!

— Бих искала да почакаме до есента. Нямам нито една прилична лятна рокля, Милт, тъй че ако…

— До есента ли? Не, Наоми, невъзможно!

— Защо е това бързане? Та ти дори не познаваш родители ми.

— Не можем да чакаме! — истерично закрещя Милт. — Ей на така, не можем! Повярвай ми, Наоми. Трябва да се оженим веднага. Днес. В краен случай утре.

— Не те разбирам — прекъсна го тя остро. Настъпи мълчание. — Ще си помисля.

И тя си помисли. Мина още един ден.

На втората вечер Наоми се появи в апартамента му с голяма чанта.

Това беше най-късият от всички регистрирани и нерегистрирани медни месеци. Веднага след церемонията Милт трескаво заведе съпругата си в стая номер 15 на мотел „Градината на южните удоволствия“, остави чантата й и рече:

— Ей сега ще се върна. Имам страшно важна среща. Работа на живот и смърт. С единия крак съм там, с другия тук.

Хукна надолу по стъпалата и измина почти сто метра, преди да се сети да наеме такси.

Зеленото човече се появи точно в полунощ. Без ефекти и фойерверки — просто влезе скромно в стаята и затвори вратата зад себе си.