Стивън Ериксън - Спомени от лед

К’рул отвърна на първия Древен, заговорил в ума му: „Драконъс, и аз усещам този смъртен вик. Такава болка… По-ужасна е и от Падналия. Ако не е заблуда, както допуска сестра ни, какво ли е сторил?“

„Стъпихме на тази земя и също ще изпитаме онова, което преживяваш ти, К’рул — отвърна Драконъс. — И аз не знам дали е истина. Сестро, близо ли си вече до обиталището на Краля?“

„Да, братко Драконъс — отвърна третият глас. — А сега двамата с К’рул ще дойдете ли с мен, та да се възправим като един пред този смъртен?“

— Да.

И се разтвориха лабиринтите. Единият — далече на север, другият — точно пред К’рул.

Двамата Древни богове се озоваха до сестра си на неравния хълм. Вятърът се вихреше из пепелищата и ги въртеше в траурни нишки към небесата. Точно пред тях, върху грамада от изгорели кости, имаше трон.

Седящият на него мъж се усмихваше.

— Както виждате — изхриптя той, след като ги изгледа с презрение, — подготвил съм се за идването ви. О, да, знаех, че идвате. Драконъс, издънка на Тиам. К’рул, Отриващия пътищата. — Сивите му очи се плъзнаха към третата от Древните. — А ти, мила моя? Останал бях с впечатлението, че си изоставила… старата си същност. Да се движиш сред смъртните, да играеш ролята на жалка вещица — такъв гибелен риск, макар че навярно тъкмо това те привлича толкова в смъртната игра. В бойни полета си навлязла, жено. Една случайна стрела и… — Той бавно поклати глава.

— Дошли сме — заяви К’рул, — за да сложим край на тираничната ти власт.

Каллор повдигна вежди.

— Да ми отнемете всичко, за което толкова се трудих, докато го постигна? Петдесет години, мили мои съперници, за да завладея цял континент. О, Ардата навярно все пак се държеше — все се бавеше с пращането на полагащия ми се данък, — но на такива дребни подробности не обръщах внимание. Тя избяга, знаете ли? Кучка! Нима си въобразявате, че сте първите, които ме предизвикват? Кръгът свали тук един чужд бог. Е, усилието им… тръгна накриво и така ми спестиха труда да избивам глупаците със собствената си ръка. А Падналият? Той дълго няма да се съвземе, а и тогава, да не би да си въобразявате, че ще се покори на повелята на когото и да било…

— Стига — изръмжа Драконъс. — Дърдоренето ти става досадно, Каллор.

— Е, добре — въздъхна Върховният крал. И се наведе. — Дошли сте, за да освободите народа ми от тираничната ми власт. Уви, не мога да го позволя. Нито на вас, нито на никого. — Отпусна се в трона и махна вяло с ръка. — И тъй, онова, което вие ми отнемате, отнемам ви го аз.

Истината беше пред очите на К’рул, ала той все пак не можеше да го повярва.

— Какво си…

— Сляп ли си? — изкрещя Каллор; стискаше облегалките на трона. — Свърши се! Няма ги! Ще скъсате веригите, нали? Хайде… не, сам ви ги давам! Ето, всичко наоколо, давам ви го! Прах! Кости! Всичко ви давам!

— Ти наистина си изпепелил цял континент? — прошепна Древната сестра. — Якуруку…

— Няма го. И никога вече няма да го има. След онова, което отприщих, никога вече няма да се изцери. Разбрахте ли ме? Никога. И всичко е заради вас. Ваша е вината. Застлан е с кости и пепел този благороден път, по който решихте да тръгнете. Вашият път.

— Не можем да позволим това…

— То вече стана, глупачко!

К’рул заговори с умовете на другите богове: „Трябва да се направи. Ще сътворя… място за това. В себе си“.

„Лабиринт, който да побере всичко това? — с ужас попита Драконъс. — Братко, но…“

„Трябва, казах. Само ми помогнете. Сътворяването няма да е лесно…“

„Ще те съкруши, К’рул — отвърна сестра му. — Трябва да има друг начин.“

„Няма. Да оставим този континент така… не, този свят е млад. С такава рана…“

„А Каллор? — запита Драконъс. — Какво ще правим с това… същество?“

„Ще го бележим — отвърна К’рул. — Знаем кое е най-дълбокото му желание, нали?“

„А колко ще живее?“

„Дълго.“

„Съгласен.“

К’рул примигна и тъмните му свъсени очи приковаха Върховния крал.

— За това престъпление, Каллор, ти въздаваме заслужено наказание. Знай: ти, Каллор Ейдеран Тес’тесула, ще живееш тленен живот безкраен. Тленен, в опустошението на старостта, в болката от раните неизцерими и в страдание безутешно. В сънища съсипващи. В любов повехнала. В сянката пред лика на Смъртта, пред вечната заплаха да секне онова, от което не ще се лишиш.

Драконъс заговори:

— Каллор Ейдеран Тес’тесула, ти не ще се възвисиш.

Сестра им рече:

— Каллор Ейдеран Тес’тесула, всеки път, щом се въздигнеш, ще падаш. Всичко, което постигнеш, на прах ще става. Тъй както драговолно направи това тук, на свой ред ще ти се въздаде.